Червения рицар

Тя грабна юздите и огромният боен кон светкавично прещрака със зъби към ръката ѝ. Спаси я само бързата реакция на капитана. Червения рицар плесна шията на Грендъл, животното отстъпи крачка назад и тръсна глава, сякаш казваше: „Можех, стига да исках.“

— Той ще дойде всеки миг…

Оръженосецът му сложи шлема и намести авентейла върху бронята. Капитанът раздвижи раменете и ръцете си, първо наляво, после надясно. Из целия двор оръженосците нахлузваха бронираните ръкавици на ръцете на господарите си, а после посягаха към големите колкото млади дървета копия с дълги стоманени върхове.

Лицето на капитана се показа под ръба на шлема. Той се усмихваше.

— Да — каза Червения рицар. — Усещам присъствието му чрез вас — рече той и се засмя. — Какво сте направили?

— Казах му какво мисля за него — рече игуменката — Заряза ме и за какво — за власт? — каза тя, отметна глава назад и се изсмя като луда.

— Предполагам — започна капитанът, докато Майкъл наместваше шлема върху главата му, — че ударът ви е бил много ловък.

Тя поклати глава.

— Самолюбието му скоро ще го отърве от спомена. Аз обаче видях мислите му. В крепостта има предател.

— Знам — отвърна той с хищна усмивка. — Нали ви казах. Колкото до предателя, той от доста време насам му подава не особено вярна информация. Сега е моментът, няма да ни се отвори друга възможност. Нека ни залага колкото си иска капани — понякога всичко опира до бързина и дързост. Той е внимателен. И самоуверен. — Капитанът сякаш сияеше от силата, която беше събрал. — Смята, че ще спечели битката, аз също. Единият от двама ни греши. Можем само да дадем всичко от себе си, така че пазете се, милейди.

Главната порта се отвори.

— След мен! — нареди капитанът.

Тя се дръпна от пътя му и се загледа след него. Копитата на конете чаткаха по камъните, а рицарите се протягаха към нея — сер Франсис Аткорт прие благословията ѝ и тя вдигна ръце, за да се помоли за Робер Лилиар, който ѝ отдаде чест. Томас Дъръм ѝ се поклони от седлото и я подмина.

Червения рицар се спря на портата. На балкона над нея игуменката видя Амичия и забеляза как капитанът докосва кърпичката на рамото си, а послушницата свежда глава. Грендъл се вдигна на задните си крака, скочи през портата и изчезна в мрака.

Игуменката се обърна към Пияндето, който стоеше до нея.

— Всички да отидат в мазето и да легнат на земята — рече тя. — Всички до един!

После се затича през двора, крещейки заповеди.

Камбаната би тревога и всички стрелци наизлязоха от казармите, за да застанат на постовете си. Нямаше нито един без броня, всички знаеха какъв е залогът.

Игуменката спря в двора и се огледа, а последните врати се затвориха с трясък. Тя кимна със задоволство, каза си, че ѝ се ще да имаше време да открие отец Хенри и хукна към параклиса.