Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
Амичия вдигна глава, над нея изплува златистозелена сфера и тя плавно я придвижи до центъра на пространството между нея и магьосника.
— Опитайте с мен — каза послушницата. Гневът в думите ѝ изненада капитана, но игуменката само се усмихваше като котка.
Хармодий сви рамене и удари сферата с фантазъм. Тя помръдна с един пръст, а после се стрелна към него. Той я улови и с усилие се опита да я отблъсне. Накрая тя започна да се отдръпва — бавно, но без да спира.
— Разбира се, че е по-силен от теб — рече игуменката, щракна с пръсти и изгаси сферата. — Но не толкова, колкото очакваше. Нали, магьоснико?
Хармодий си пое дълбоко дъх.
— Много сте могъща, сестро.
Капитанът се ухили.
— Да се свържем. Смятам да запазя някои спомени за себе си — учителката ми ме научи как да издигам стени, докато отварям вратите.
— Ще дам много, а в замяна ще получа твърде малко — рече Хармодий. — Въпреки това игуменката има право, а аз не съм самотен остров — каза той и протегна ръка на Амичия, която любезно я прие. Наредиха се в кръг, като играещи деца.
— Капитане, смятам да се помоля. Постарайте се да не изчезнете в облак дим — каза игуменката и започна „Отче наш“.
До вратата стоеше Пруденция.
„Да беше ме помолил да премета, щом ще имаш гости“ — рече тя.
В залата изникна игуменката. Тук беше млада, висока и стройна, но със закръглени форми, а лицето ѝ излъчваше земно спокойствие, което не подхождаше на буйния ѝ дух. Амичия беше изящна и зелена, а Хармодий — млад и силен като странстващ рицар, със златен ореол. Майрам сияеше като полирана бронзова статуя. Маг си беше същата.
Той се намираше както в своя палат, така и на красивия мост на Амичия. Освен това седеше на удобно кожено кресло в голяма стая, застлана с плочки — това положително беше убежището на Хармодий — заобиколен от шахматни дъски и колела със свои колела. Стоеше и в параклис, заобиколен от статуи на рицари и техните дами — или, както осъзна след малко, на дами и техните рицари. Всяка двойка бе свързана със златна верига в този храм на придворната любов, който сигурно беше убежището на игуменката. Коленичи и пред простичък каменен олтар с чаша алена кръв на него — убежището на Майрам. Стоеше и в голямата зала на манастира, а в ръката си държеше игла. Убежището на Маг беше извън тях и в този миг той осъзна колко могъща беше тя. Докато останалите боравеха с Имагинерното, тя използваше Реалното.
Наоколо му искреше от чистота, здраве, живот и сила… а времето просто го нямаше. Той научи много и предаде много от знанията си. Съставиха план и внезапно, сякаш след края на целувка, той дойде на себе си.
После отстъпи безсилно от тях, изтощен от продължителността на свързването им. Чуждите гледни точки бяха натрапчиви и изнурителни, но също като Хармодий той мълниеносно разбра, че едно сестринство от монахини е идеалната основа за херметистки хор, защото те се учеха на магия и дисциплина заедно.
Старият магьосник поглади брадата си.
— Поемаш целия риск, момче — каза той на глас.
Капитанът криво се усмихна на всички.
— Едно-единствено идеално жертвоприношение — рече той, а игуменката изви очи към небето.
— Понякога богохулствата ви са просто банални — каза тя. — Постарайте се да не умрете. Всички доста се привързахме към вас.
Амичия срещна погледа му и се усмихна, а той ѝ отвърна.
— Чакат ме много приготовления — рече капитанът, поклони им се и изчезна в нощта.
Първо отиде до северната кула и се изкачи по стълбите до втория стаж. Движеше се съвсем тихо, черните му кожени ботуши и гладките им кожени подметки не издаваха нито звук. Комарджиите лесно долавяха дрънченето на сабатони.
Том Лошия играеше на пикет.
— Да поговорим — каза капитанът.
Том стреснато вдигна глава, стисна устни и остави картите на масата с лицето надолу.
— Такава ръка мога да оставя по всяко време — предпазливо рече той. Пияндето криеше нещо под дланта си, но предвид обстоятелства капитанът не смяташе, че има смисъл да му пука.
Пияндето сви рамене.
— Като се върнеш, пак ще са същите — каза той.
— Гледай да е така — отвърна Том и последва капитана до балкона на гарнизона, който гледаше към двора.
— Милорд? — официално изрече великанът.
— Тази вечер ще изляза да пояздя, Том — каза тихо капитанът. — Сред врага. Искам и ти да дойдеш.
— Разчитайте на мен — жизнерадостно отвърна другият.
— Ще се опитаме да му видим сметката — каза началникът му, като вдигна ръце и разпери пръсти, сякаш от челото му излизаха разклонени рога или клони.
Очите на Том едва забележимо се разшириха и той се разсмя.