Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
В този късен час можеше да звъни само Джо, а сега наистина нямаше настроение за разговори с него. Затова, като намали докрай сигнала на телефонния апарат, тя се сгуши в леглото и започна да се унася.
Звънецът на входната врата звънна и се чу гласът на Джо.
— Кристина? — Последва тихо почукване и отново: — Кристина, там ли си?
Спокойно можеше да се направи на заспала, но това не бе в характера ѝ. Изтощена и бясна, тя грабна хавлията и я уви около себе си.
— Секунда.
После откачи веригата и отвори вратата.
— Да не спиш вече?
— Не. Седя тук на прага. Нещо против ли имаш?
— Просто си помислих, че ние може… Какво се е случило?
— Нищо. Нищичко. — Кристина се обърна, прекоси дневната, светна лампата и се хвърли на дивана. — Ще влизаш ли най-сетне, или няма?
Той затвори вратата след себе си.
— Какво си се разфучала така?
Тя се уви в хавлията и се втренчи в него.
— Хайде да видим дали можеш да отгатнеш.
Джо разпери ръце, за да покаже, че е невинен като ангел.
— Крис. Между нас се получи едно недоразумение. Твоите документи вече тръгнаха по каналния ред.
— Много добре. Чудесно.
— Това е самата истина. В момента се намират на бюрото на самия Марк Духър. В същия този миг, докато си бърборим. Наистина.
— Наистина — повтори тя.
Той продължи, без да схваща настроението ѝ.
— Тази вечер ги взе всичките. Прехвърлят стажантите на друг човек.
— Защо?
— Защото ме повишават. — Той дръзна да направи една крачка към нея. — Хайде, Крис, не ми се сърди. Точно сега недей. Нека да го отпразнуваме.
— Не искам да празнувам. Даже не знам какво ще празнуваме. Даже не знам дали между нас още има нещо. Наистина не знам.
— Крис… — Джо приседна на другия край на дивана.
— Нали ме чу, Джо? Ти се издигаш и аз се радвам за теб, но какво общо има това с нас двамата? Да не би да сме сгодени? Да не би да ни предстои сватба? Какво ме топли това? Не трябвало да кандидатствам в твоята фирма, защото може би един ден сме щели…
— Точно така…
— Не. — Тя вдигна лявата си ръка. — Да виждаш тук някаква халка? Защото аз не виждам. Все още се чудим, Джо. Нека погледнем фактите.
Джо помълча.
— Как да ти отвърна на това, Крис? Знаеш, че…
— Не! Ти си мислиш, че след всичкото време, което си вложил в тази връзка, няма да е лошо, ако нещата вземат да се задълбочат. — Тя изтри бликналите гневни сълзи от очите си. — Истината е, че ти не харесваш действията ми, това, което представлявам като личност. Със сигурност не искаш да работя при теб, това е от ясно по-ясно.
— Искам!
— И сигурно затова не искаше да си подам документите…?
— Не е вярно. Знаеш, че си има определени правила…
— Стига си лъгал! Не става дума за това и ти много добре го знаеш! Реално погледнато, не сме сгодени, разбираш ли? Така че няма никаква причина…
— Но ще го направим…
Тя се изсмя.
— Виж как стават тези неща, Джо. Слушай много внимателно. Единият пита и другият отговаря „да“. Няма нищо трудно. Да опитаме — ти искаш ли да се ожениш за мен.
— Крис, знаеш добре…
— Я се разкарай, Джо! Става дума за един въпрос, на който се отговаря простичко с „да“ или „не“.
— Не е толкова просто! Нали казваш, че не искаш никакви деца и аз не мисля…
Внезапно тя скочи от дивана и се нахвърли върху него.
— Махай се! Разбираш ли, пръждосвай се!
Шамандурата в залива Санта Барбара звънеше пронизително и май разстоянието до нея не бе голямо — макар че гъстата мъгла ѝ пречеше да я види. Тя се опитваше да спаси нейното давещо се бебе. Но и него не можеше да види. Дори не можеше да си спомни дали е момченце или момиченце, макар че, разбира се, знаеше. Просто в момента ѝ бе изскочило от съзнанието.
Звънецът на шамандурата не преставаше да звъни. Връхлиташе я отвред, докато се придвижваше във водата, която ставаше все по-плътна с всяко нейно движение.
Бебето бе ей там, съвсем наблизо, почти на ръка разстояние, чезнещо в морските глъбини. „Чакай! Чакай! Недей…“ Тя седна в леглото, потънала в пот. Часовникът показваше два и петнайсет посред нощ.
Но звънът не преставаше. Беше входната врата. Кристина отмахна завивките и отново навлече хавлията.
— Кой е?
— Аз съм, Джо.
Замаяна от съня и твърде уморена да изпита нов прилив на гняв, тя въздъхна, разтърка челото си и открехна вратата, без да маха веригата. Гузен като псе, Джо стоеше на прага с мокра коса и мокро сако и отпуснати покрай тялото ръце. Навярно след като си бе тръгнал, бе кръстосвал улиците чак досега.