Третата порта [bg]

11.

Кабинетът на Кристина Ромеро се намираше в Червеното крило — контейнерната постройка, предназначена за медицинския център и различните лаборатории. Той напомни на Лоугън за неговия собствен кабинет у дома в „Йейл“: чист и подреден, пълен с дълги метални лавици, на които са подредени книги по азбучния ред на авторите и по тематика. Голямото писалище в центъра на помещението беше затрупано от артефакти и бележници, но въпреки това някак си успяваше да изглежда подредено. Още артефакти бяха струпани покрай задната стена в пластмасови кутии, грижливо етикетирани. На другите три стени висяха няколко дипломи и копия от щампи: на една египетска фреска, на „Регулус“ от Уилям Търнър, и странно защо — едно много детско изображение на сфинкса.

Ако кабинетът му беше смътно познат, то самата доктор Ромеро се оказа истинска изненада. Беше слаба и много млада — на не повече от трийсет. Лоугън изведнъж осъзна, че беше очаквал да види разчорлена възрастна жена в спортен екип — един женски Флиндърс Питри. Ромеро беше пълната противоположност на тази представа. Беше с джинси и черно поло с навити до лакътя ръкави. Черната ѝ леко къдрава коса се спускаше до раменете. Сресана на път в средата, тя ограждаше лицето и донякъде напомняше на фараонска корона. Когато Лоугън влезе, Ромеро седеше зад бюрото си и беше погълната от задачата да напълни писалката си от шишенце с тъмносиньо мастило.

Той възпитано почука по касата на вратата. Ромеро подскочи от изненада и едва не изпусна писалката.

— Мамка му! — изруга тя и измъкна хартиена носна кърпичка, за да избърше разлятото мастило.

— Съжалявам — извини се Лоугън от вратата. — Надявам се, че не се накапахте.

— Това не е важно — вдигна тя рамене, — но можех да съсипя това. — Ромеро вдигна писалката във въздуха, за да я види. — Знаете ли какво е? „Паркър Синиър Дуофолд“ в китайско жълто, от 1927 — годината, когато започва производството. Много рядък екземпляр. Вижте — има жълто дори по резервоарчето, преди да почнат да ги правят черни. — Тя я размаха към него като палка.

— Много впечатляващо — кимна Лоугън, — макар че аз винаги съм предпочитал „Уотърман“.

Тя остави писалката на плота.

— Със сребърното покритие?

— Не, „Патришън“.

— О! — Тя зави капачката на писалката и я прибра в джоба на джинсите. След това стана и му протегна ръка.

Ръкостискането му каза повече за нея, отколкото обстановката в кабинета ѝ. Той задържа ръката ѝ съвсем малко по-дълго от обичайното.

— Какво искате? — попита направо тя. — Досега не съм ви виждала наоколо.

— Това е, защото пристигнах снощи. Казвам се Джереми Лоугън.

— Лоугън? — Тя сбръчка чело.

— Имаме среща.

Лицето ѝ се проясни.

— О, да, разбира се. Вие сте онзи с духовете… — Жената замълча, но зелените ѝ очи проблясваха весело.