Конан наемника [bg]

Елкуина седеше изправена и проучваше околността. Тревата под нея създаваше непривично усещане. Беше синьо-зелена, много ниска и пружинираща. Елкуина никога не беше виждала такава трева. Някои от близките дървета й изглеждаха познати, други имаха листа като на палми и дънери, които звънтяха. Във въздуха летяха изплашени пъстри птици, преследвани от някакво същество, приличащо на влечуго с ципести крила. Каквото и да беше това място, то не беше познатият й север. Въздухът беше студен, но не хапещо студен, както в света, от който беше отвлечена.

Съществата, задълбочени в обсъждането, не й обръщаха никакво внимание. Гласовете им грачеха и тракаха, ръцете с много стави възбудено жестикулираха. Нещо в техния потаен вид й подсказваше, че тази територия е чужда и за тях и че те се стараят да останат незабелязани. Елкуина се зачуди от кого или от какво се плашат. Добре разбираше, че врагът на нейния враг е неин приятел.

Не се съмняваше, че това е някаква игра на Илма по искане на Тотила. Друг беше въпросът до какво щеше да доведе тя. Знаеше, че е сама. Нейните хора не биха могли да я последват тук. И как да могат? Елкуина отхвърли обхваналата я вълна на безнадеждност. Тя бе кралица и не биваше да се държи като страхливо момиченце. Първата й задача бе да избяга от тези невероятни същества.

В далечината над дърветата, през мъглата, тя видя неясните очертания на планини. Стори й се, че съзира и някакъв невероятно огромен дворец. Ако наистина бе така, в него сигурно живееха гиганти като онези, които някога бяха издигнали стената, ограждаща собствения й дворец. Не, не биваше да бяга натам.

Но пък трябваше да избяга и моментът изглеждаше благоприятен. Похитителите й бяха заети със собствените си препирни и очевидно толкова се страхуваха, че нямаше да проявят голямо желание да я преследват. Тя полекичка се размърда, за да намери опора.

Когато препирнята достигна до кресчендо, Елкуина скочи и побягна. Зад нея се чуха силните викове на изненаданите същества, но тя не се обърна, а се втурна към близкия гъсталак. Виковете на преследвачите се чуваха все по-близко, нещо я дръпна за наметката. Елкуина се изхлузи от нея и затича още по-бързо. Чу зад гърба си разочаровани крясъци. Вдигна поръбената си с кожички пола над коленете си, съжалявайки, че няма начин да свали и нея — винаги я обличаше една прислужница, която завързваше дрехите й отзад. Навлезе сред дърветата и продължи да тича към най-гъстата част на гората с надеждата, че ще се изплъзне от демоните. Досега поне те не й се бяха сторили много умни.