Остриетата на Кардинала [bg]

Марсиак едва се сдържа да не прихне.

— Достатъчно, Тибо — нареди Габриел. — Върни се при столчето си и при заключената врата.

Погледна към жабчетата, които бяха накачулили вратата на салона и им се скара:

— Махайте се! Марш! Измитайте се! И затворете вратата.

Те се подчиниха, но лошото ѝ настроение продължи да се проявява:

— Човек няма спокойствие в тази къща! Ела.

Марсиак я последва в едно преддверие, това към спалнята ѝ, мястото на отминали наслади. Входът към алкова остана плътно затворен и Габриел, рязка и с кръстосани пред гърдите ръце, отсече:

— Искаше да ми кажеш една думичка? Съгласна съм. Говори.

— Габриел — започна гасконецът с помирителен тон…

— Така. Една дума. Изрече я. А сега сбогом. Знаеш пътя… Не ме принуждавай да нареждам на Тибо да те изпроводи.

— При тези обстоятелства — опита се да разведри атмосферата Марсиак — ми се струва, че дори да пожелая непорочна целувка, ще е много нахално…

— Целувка от Тибо ли? Мога да си представя.

Присвил рамене, Марсиак се престори, че си тръгва. Но се обърна и в знак, че моли за мир, ѝ подаде пръстена, спечелен на дуел от маркиз Дьо Брево.

— Това подарък ли е?

Габриел се опита да остане невъзмутима. Но в погледа ѝ просветна блясък, подобен на този, който се излъчваше от рубина.

— Да не е краден?

— Обиждаш ме. Даден ми е доброволно от предишния му собственик.

— Пред свидетели ли?

— Да. Пред Д’Орван. Може да го попиташ.

— Той вече не идва тук.

— Ще го доведа.

— Но това е мъжки пръстен.

— Виж колко е хубав камъкът.

Тя малко поомекна.

— Вярно е.

— Може да се носи и от мъж, и от жена.

Габриел присви рамене, взе пръстена и като насочи заканително пръста си към Марсиак, рече:

— Не смятай, че съм ти простила!

Доволен и изпълнен със съблазън, гасконецът я погледна съучастнически и предложи:

— Да речем, че това е само началото, нали?