Остриетата на Кардинала [bg]

— Тук са.

След миг Марсиак влезе тържествено в светла и приятно мебелирана стая, където четири млади жени с леки домашни роби убиваха времето си. Първата беше руса и закръглена; втората — кестенява и стройна; третата — червенокоса и дяволита; последната имаше еврейска хубост — със зелени очи и матов тен. Блондинката четеше, а брюнетката бродираше и бъбреше с другите две.

Марсиак лъсна с най-циничната си усмивка, поклони се театрално, размаха шапката си и възкликна:

— Добър вечер, госпожици. Как са прелестните ми малки жабчета?

Посрещнаха го радостни възгласи:

— Господин Никола!… Как сте?… Толкова отдавна не сте идвали!… Известно ли ви е, че ни липсвахте?… Тревожехме се за вас!

Девойките се разбързаха, отнесоха шапката и рапирата на Марсиак и го настаниха на дивана.

— Жаден ли сте? — попита едната от тях.

— Гладен? — осведоми се другата.

— Имате ли някакви специални желания? — рече най-отраканата.

Доволен, Марсиак с удоволствие прие чаша вино и проявеното към него благоразположение. Закачливи пръсти се заровиха в гърдите му през отвора на ризата.

— Е, господин Никола, какво ще ни разкажете, след като мина толкова време?

— О, нищо особено, освен…

Младите жени го погледнаха много разочаровано.

— … че всъщност днес се бих на дуел!

Тази новина предизвика всеобща възхита.

— Дуел ли? Разказвайте! Разказвайте! — насърчи го рижата.

— Преди всичко трябва да ви представя моя противник, тъй като той беше доста необикновен…

— За кого говорите? Убихте ли го?

— Спокойно, спокойно… Ако добре си спомням, струва ми се, че беше висок най-малко четири тоаза.

Един тоаз беше равен на два метра. Момичетата прихнаха да се смеят.

— Вие ни се подигравате!

— Съвсем не — запротестира Марсиак, на седмото небе от удоволствие. — Също така беше с шест ръце.

Смехът избухна отново.

— И трябва да добавя, за да завърша портрета му, че този демон, излязъл направо от ада, имаше рога и бълваше огън през устата и през ду…

— Какво става тук? — прекъсна ги изведнъж авторитетен глас.

Настана мълчание и всички се смръзнаха, а температурата в помещението сякаш се повиши с няколко градуса. Марсиак се беше проснал като паша на дивана, с жабче отляво, друго отдясно, третото легнало в нозете му, а четвъртото — седнало на неговите колене. Той се опита да се усмихне, за да се измъкне от деликатното положение, в което бе изненадан.

Красивата Габриел бе влязла.

Косите ѝ радваха окото с преливащ рус венециански цвят8. Беше от жените, които смайваха не толкова с хубостта си — наистина голяма, — колкото с осанката си. Тъмна рокля от коприна и атлаз подчертаваше съвършенството на тена ѝ и блясъка на светлосините ѝ очи. С течение на годините мънички бръчици бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на клепачите ѝ — тези бръчици издаваха нейната опитност и наподобяваха весела гримаса.

Но Габриел не се смееше.