Когато дойде паякът [bg]

Макгоуи кимна на Скорс и пристъпи напред. Беше надут дебеланко с едри зъби и късо подстригана побеляла коса. Приличаше на стар военен пред пенсия.

— Днес, около един часа, местната полиция е открила детски труп, довлечен от реката — обясни Макгоуи. — Няма как да разберат дали е някое от отвлечените деца.

После ни заведе на шейсетина метра по-надолу по калния бряг на реката. Спряхме до купчина пръст, обрасла с мъх и папур. Никой не издаде звук, само острият вятър свистеше над реката.

Накрая разбрахме защо са ни довели тук. Едно малко телце беше покрито със сиви вълнени одеяла от линейката на „Бърза помощ“. Беше най-мъничкият, най-самотният вързоп в цялата Вселена.

Наредиха на един от местните полицаи да ни разкаже подробностите. Заговори с дрезгав треперещ глас.

— Аз съм лейтенант Едуърт Махоуни. Работя в полицията на Солсбъри. Преди около час и двайсет минути, точно тук, един пазач от „Рейзър/Бектън“ открил тялото на момчето.

Приближихме се до одеялата. Тялото беше положено върху пластове трева, изхвърлена от възсолената вода. От лявата страна се чернееше блато, обрасло с лиственица.

Лейтенант Махоуни приклекна до малкото телце. Коляното му в сив униформен панталон потъна в калта. Снегът се вихреше около лицето му и полепваше по косата и бузите му.

Отметна почти благоговейно вълнените одеяла. Приличаше на баща, който нежно буди детето си за ранен риболов.

Само преди няколко часа се бях взирал в снимката на двете отвлечени деца. Пръв проговорих над тялото на убитото дете.

— Това е Майкъл Голдбърг — казах тихо, но ясно. — За съжаление, това е Майкъл. Горкият малък Фъстък.