![Младите лъвове [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/8/mladite-lvove-bg-download.jpg)
Младите лъвове [bg]
- Автор: Шоу Ирвин
- Год: 1968
- Язык: болгарский
- Год: "Народна култура"
- Переводчик: Юлий Генов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Младите лъвове [bg]». Краткое содержание книги:
Ноа обиколи стаята, разглеждайки деловито вещите, които имаха някаква стойност. А те бяха малко. Два износени, твърде безвкусни двуредни костюма, подвързана в кожа библия от дните на крал Джеймс, снимка на седемгодишния Ноа върху шотландско пони, поставена в сребърна рамка, кутийка с чифт копчета за ръкавели и карфица за вратовръзка от никел и стъкло и голям изпомачкан червен плик, превързан с канап. Ноа го отвори и извади отвътре двадесет акции от някакво предприятие за производство на радиоапарати, което бе фалирало в 1927 година.
В дъното на шкафа откри една картонена кутия. В нея се намираше голям старомоден портретен фотоапарат със силен обектив, внимателно увит в мека фланела. Това бе единствената вещ в стаята, която очевидно се съхраняваше с любов и грижливост. Ноа мислено благодари на баща си, задето бе скрил фотоапарата от очите на своите кредитори. С парите от него дори би могло да се плати погребението. Поглаждайки изтърканата кожа и шлифованите лещи на апарата, той си помисли, че би било хубаво да задържи тая единствено запазена вещ за себе си като спомен от баща си, но веднага разбра, че не може да си позволи подобен разкош. Грижливо зави апарата, сложи го обратно в кутията и го мушна под куп стари дрехи в ъгъла на шкафа.
После отиде до вратата, но се спря и обърна глава. В слабата светлина на единствената лампа баща му имаше вид на самотен и страдащ човек. Ноа завъртя електрическия ключ и излезе.
Той бавно вървеше по улицата. След седмичния затвор в задушната стаичка свежият въздух и разходката му се сториха особено приятни; дишаше с пълни гърди и усещаше как дробовете му се разпъват, крачеше по влажния тротоар, заслушан в тихите си стъпки, чувствайки се млад и изпълнен със сили. Чистият морски въздух в тия безлюдна нощ беше наситен с някакъв особен дъх. Ноа се бе насочил към голямата надвиснала над океана скала и колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-силно усещаше тоя рязък, възсолен дъх.
Някъде от мрака долиташе музика, която ту замираше, ту се засилваше, понесена от вятъра. Ноа се отправи по посока на звуците и когато стигна до ъгъла, откри, че музиката иде от бара на срещуположната страна на улицата. През вратата постоянно влизаха и излизаха хора. Над заведението висеше обява: „В празник — обичайните цени. Посрещнете Новата година при нас!“
От музикалния бокс в бара долетяха звуците на нова плоча и нисък женски глас запя. „И ден и нощ — само ти, и под луната, и под слънцето — само ти единствен…“ — носеше се гласът на певицата в тихата влажна нощ, властен и наситен със страст.
Ноа прекоси улицата, отвори вратата и влезе. В далечния ъгъл седяха двама моряци и една блондинка, които наблюдаваха някакъв пиян, обронил глава върху махагоновата повърхност на бара. Когато Ноа влезе, барманът вдигна глава.
— Имате ли телефон? — попита младият човек.
— Ей там. — Барманът посочи към кабинката в дъното на залата. Ноа се отправи към нея.
— Не бъдете лоши, момчета — чу той блондинката да казва на моряците, когато минаваше край тях. — Сложете малко лед на врата му.
Върху лицето на жената падаше зеленикавата светлина от музикалния бокс. Тя се усмихна широко на Ноа. Той й кимна, влезе в кабинката и извади визитната картичка, която лекарят му беше дал. На нея бе написан телефонният номер на някакво погребално бюро, което работеше денонощно.
Ноа набра номера. Притиснал слушалката до ухото си и заслушан в сигнала, той си представи другия телефонен апарат там, в погребалното бюро, върху полираното писалище от тъмно дърво, осветено само от една лампа под абажур, представи си как тоя апарат със своя звън оповестява настъпването на Новата година. Ноа се канеше вече да остави слушалката, когато чу глас от другия край на жицата.
— Ало — обади се неясно някой, сякаш от много далече. — Погребално бюро „Грейди“.
— Бих искал да направя справка за едно погребение — каза Ноа. — Баща ми току-що умря.
— Името на покойника?
— Бих желал да се справя с цените. Аз не разполагам с големи средства и…
— Трябва да ми кажете името — прибави сухият служебен глас.
— Акерман.
— Уотърфийлд? — произнесе гърлено гласът от другия край. — Малкото име… — И после, шепнешком: — Глейдис, престани, Глейдис! — И пак по телефона, сякаш потискаше неудържим смях: — Първото име, моля.