Младите лъвове [bg]

— Плът — заговори Джейкъб с дълбок и гръмлив дори на смъртния одър глас, — плът от моята плът и кост от моята кост, ти понесе наказание заради греховете на моето тяло и на моята душа.

„О, господи — мислено възкликна Ноа, поглеждайки към баща си, — защо трябва винаги да говори в бели стихове като древен пастир, който диктува на своята секретарка на някой юдейски хълм?“

— Не се усмихвай — рече Джейкъб, поглеждайки остро към него и в дълбоко хлътналите му очи неочаквано заблестя разумен поглед. — Не се усмихвай, синко. Моят брат гори на кладата заради теб!

— Не се усмихвам, татко — отвърна успокоително Ноа и сложи ръка върху челото му. Кожата на стареца беше гореща и грапава и младият човек почувства как някаква лека тръпка на отвращение пробягна в края на пръстите му.

Лицето на Джейкъб се разкриви в презрителна театрална гримаса.

— Ето, ти стоиш тук в своя евтин американски костюм и си мислиш: „Какво общо има с мен неговият брат? За мен той е чужденец. Аз никога не съм го виждал и не се интересувам дали щял да умре в някоя пещ. В тоя свят постоянно умират хора!“ Но този човек не е чужденец за тебе. Той е евреин, преследван от всички, както си преследван и самият ти.

Изтощен, Джейкъб затвори очи и Ноа си помисли, че ако старецът говореше естествено и просто, човек би могъл наистина да се затрогне. В края на краищата един умиращ баща, който се измъчва от мисълта за своя брат, убит на пет хиляди мили далеч от него, един самотен човек, който е стигнал до най-самотния миг в своя живот и чувства, че душата му вече отлита от него, един човек, който оплаква съдбата на своето племе, пръснато по целия свят, беше наистина трогателна и вълнуваща гледка. И макар че Ноа не възприемаше смъртта на своя непознат чичо като лична трагедия, той, като нормален и мислещ човек, не можеше да не почувства мъка при съзнанието за всичко онова, което се разиграваше в Европа. Ноа така често бе слушал надутото красноречие на баща си, тъй често бе наблюдавал неговите театрални маниери, че никакви речи на стареца не можеха вече да го трогнат. Застанал до леглото сега, загледан в посърналото лице и заслушан в неравномерното дишане на умиращия, той мислеше само едно: „Боже справедливи, нима ще играе като на сцена до последния си дъх?“