Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
Но Ювченко беше силен и по физика и математика и когато стана на седемнайсет години, той беше толкова многообещаващ гребец, че трябваше да направи мъчителен избор: или да отиде в университета, или да започне спортна кариера. Накрая въпреки възраженията на треньора му той избра университета.xxx4 През 1978 г. записа специалността „Ядрена физика“ в Националния политехнически университет в Одеса, който се намираше на по-малко от 100 км от дома му, от другата страна на границата с Украйна. Беше млад и въодушевен; искаше да направи нещо футуристично и грандиозно – мечтаеше да работи в атомна централа.5
Вече на 24 години, сега Ювченко беше заместник-секретар на Комсомола в Чернобилската централа. Комсомолът беше младежкият комунистически съюз, младежкото крило на КПСС. Въпреки че прекарваше дълги часове на работа, той все още обичаше да играе хокей с другарите си от централата по ледените пързалки, които се откриваха всяка година в града.6 През пролетта той и съпругата му Наталия вземаха малката моторница на съседа и цялото семейство отиваше на пътешествие надолу по река Припят.7 Плаваха безгрижно по лъскавата кафява вода, минаваха покрай поляни, постлани с килим от уханни лилии, и спираха по празни плажове със ситен бял пясък, заобиколени с огромни високи борове.
Александър и Наталия се бяха срещнали за пръв път като деца в Тираспол, където бяха в един клас в местното училище. На дванайсет години Александър вече беше по-висок от другите момчета, макар и малко тромав и кльощав. Наталия беше слабичка и разглезена. Родителите ѝ бяха от номенклатурата: верни членове на Партията, и двамата на отговорни постове в местната промишленост. Наталия носеше тъмната си коса на две плитки, които стигаха до кръста ѝ. Сивосините ѝ очи меняха цвета си с промяната на времето и настроението ѝ. Александър веднага я забеляза. Но тя не показваше с нищо, че проявява интерес към него.
Няколко години по-късно Александър и семейството му се преместиха в един апартамент на ул. „Советская“ точно срещу малката частна къща, където живееше Наталия. Започнаха да се срещат с прекъсвания – разделяха се, сменяха си партньорите, но в края на краищата винаги пак се събираха. Накрая, през август 1982 г., след като цяла година бяха разделени, те се ожениха. Дотогава и двамата учеха много сериозно в Одеския университет. Наталия беше на двайсет и една, а Александър само на двайсет. Година по-късно се роди Кирил.
Като всички новодипломирани съветски специалисти, когато Александър завърши през 1983 г., трябваше да избере работното си място от един кратък държавен списък.8 Разбира се, нямаше никакво съмнение какво щеше да избере. Чернобилската АЕЦ се смяташе за едно от най-добрите и най-престижни ядрени съоръжения в целия Съветски съюз. Намираше се в Украйна, близо до Киев, а наоколо природата беше спокойна. Но най-важното беше, че както беше дочул, женените двойки, които се преместят в Припят, можеха да получат апартамент в града. Александър очакваше, че той и неговото семейство ще си имат свой дом в рамките на една година – нещо немислимо за никое друго място в Съветския съюз.
Когато се роди синът им, на Наталия ѝ оставаше още една година, за да завърши руска филология.9 Тя остана в Одеса, а Александър се премести в ергенското общежитие в Припят и започна работа в централата. Когато в края на декември 1983 г. тя го посети за пръв път, не можа с нищо да усети прехвалената красота на града. На разсеяната зимна светлина Припят изглеждаше блед и без физиономия, притиснат между необработената земя и небето с цвят на мръсна вода. Направи ѝ впечатление единствено бетонният блок на входа на града с надпис, направен с огромни букви в бруталистичен стилxxxi: „Припят 1970“. На следващата година обаче семейството получи апартамент на най-горния етаж в един новопостроен жилищен комплекс на „Проспект на строителите“. Преместиха се през август и двустайният апартамент им изглеждаше огромен като палат. От балкона се откриваше панорамна гледка към река Припят и отсрещната гора. Свеж ветрец полъхваше през кухненските прозорци. Те сложиха яркорозов тапет на цветя в хола и го напълниха с мебели, които майката на Наталия беше взела с връзки от мебелния комбинат, където работеше.