Без гравитация [Falling Free - bg]

„И какво ще направиш за нея в този късен час? — присмя се съвестта му. Да я увери в моралната си поддръжка, в случай че тя не включва нищо неприятно или неприлично? Колко удобно!“

Няколко пъти мина тихо покрай междинната техническа станция, без да влезе вътре. Силвър бе в отделна кабина в периферията на болницата в самия край на модула. Разстоянието заглушаваше виковете и плача.

Лео се вгледа през прозореца — Силвър беше сама и се полюшваше в заключените спални колани към стената. Лицето й бе позеленяло от светлината на флуоресцентния екран и изглеждаше бледо и влажно. Очите й бяха изгубили живия си син цвят — подпухнали сиви петна. За горната й ръка бе закрепена една все още неизползвана система, в случай че й стане лошо.

На самия Лео му се догади. Той огледа коридора да се увери, че никой не го е забелязал, преглътна безсилния гняв и влезе вътре.

— Мм… здравей, Силвър — опита да се усмихне. — Как си? — сам се наруга за безсмислените думи.

Подпухналите й очи го откриха и го фокусираха неразбиращо.

— О, Лео. Мисля, че съм заспала… за малко. Странни сънища… все още ми е лошо.

Явно действието на лекарството отминаваше. Гласът й беше изгубил напевността и мечтателността, с която се отличаваше при разпита по-рано. Сега звучеше стегнат и изплашен. Ясно й бе какво става.

— Това ме кара да повръщам — добави тя с негодувание. — Никога преди не съм повръщала. Това ме накара.

Лео знаеше, че в малкия свят на Силвър имаше най-строги забрани против повръщането в безтегловност. Вероятно би се притеснила много по-малко, ако я бяха съблекли гола пред всички.

— Не си виновна ти — побърза да я увери той.

Тя поклати глава. Косата й се развяваше на кичури. Бе изгубила обичайния си жизнерадостен вид.

— Аз трябваше… — тя сви устни, — мислех, че ще мога… Червената Нинджа никога не издаде тайните на приятелите си. Те го биха и измъчваха!

— Кой? — изуми се Лео.

— О…! — изплака Силвър. — Те разбраха и за книгите ни! Този път ще ги открият всичките… — Миглите й натежаха от сълзи, които не можеха да паднат. Трупаха се и после се понасяха в пространството. Очите й се разшириха от ужас. Тя погледна Лео: — А сега мистър Ван Ата смята, че Ти е знаел, че Тони и Клер се намират на совалката му. Каза, че било заговор. Каза, че ще го уволни! Ще открие Тони и Клер там долу и не знам какво ще им направи. Никога досега не съм виждала мистър Ван Ата толкова ядосан.

Усмивката му се беше втвърдила в гримаса. Опита се да каже нещо подходящо:

— Нали им каза под влияние на лекарството, че Ти не знае?

— Той не повярва. Каза, че лъжа.

— Но това е нелогично — започна Лео, но сам се овладя. — Не, ти си права, това не го е удовлетворило. Господи, какъв задник!