Артур и минимоите
- Автор: Бессон Люк
- Серия: Arthur #1
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Слънце»
- ISBN: 978-954-742-105-9
- Переводчик: Добринка Савова-Габровска
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Артур и минимоите». Краткое содержание книги:
Артур е точно такъв. Решен на всичко, за да открие дядо си, той тръгва на чудно и опасно пътешествие в страната на малките същества минимои и става един от тях. В това приключение Артур ще срещне добри приятели, ще търси скрито съкровище, ще влезе в битка с воини, яздещи комари, ще пътува в орехова черупка и ще спечели сърцето на красива принцеса…
Минимоят заслонява с длани очите си, за да вижда по-ясно. Той има островърхи уши, съвсем черни очи, като топчета, и лунички по цялото лице. С една дума — много е сладък и се казва Бетамеш.
Осма глава
Минимоят успява да различи нещо, което от негова гледна точка е само едно огромно око.
— Арчибалд, ти ли си? — пита боязливо човечето.
Артур е изумен — нима това малко същество говори?!
— Ами… не — отговаря смаяно той.
— Представи се — напомня му воинът матасалай.
Артур идва на себе си, сеща се за мисията си и за времето, което му е отредено.
— Аз… аз съм неговият внук… Казвам се Артур.
— Надявам се, Артур, че имаш основателна причина да използваш лъча по този начин — предупреждава го минимоят. — Това е абсолютно забранено от Съвета. Освен в случай на необходимост.
— О, да, крайна необходимост! — извиква гръмогласно детето. — Градината ще бъде унищожена, изравнена със земята, изкоренена! След два дни, дори по-малко, няма вече да има нито градина, нито къща, значи… нито и минимои.
Бетамеш леко се паникьосва.
— Какви ги говориш, момче? Да не си шегобиец, като дядо си? — пита той, в желанието си да се успокои.
— Не, не се шегувам. Един предприемач иска да изравни терена и да построи жилищни блокове — обяснява Артур.
— Блокове ли? Какво е това блокове? — ужасено пита Бетамеш.
— Големи къщи от бетон, които покриват градините — отвръща Артур.
— Но това е ужасно! — извиква Бетамеш, силно уплашен.
— Да, ужасно е — съгласява се момчето. — И единственият начин да се избегне бедата, е да намеря съкровището на дядо, скрито в градината. Така ще мога да платя на предприемача и всичко това няма да се случи.
Бетамеш явно е съгласен.
— Много добре! Чудесно! Ето една много хубава идея! — одобрява минимоят успокоен.
— … А за да намеря съкровището, трябва да проникна в твоя свят — обяснява Артур на човечето, което, изглежда, не беше разбрало връзката между двете неща.
— Ох! Но това е невъзможно! — отвръща му Бетамеш. — Не може така да се влиза! Трябва да се свика Съветът, да се обясни проблемът, след това те трябва да обсъдят решението и…
Артур сухо го прекъсва:
— След два дни няма да има нужда от обсъждане, защото няма да има Съвет, всички ще сте мъртви!
Бетамеш се вцепенява. Най-после разбира — положението е опасно.
Артур поглежда към африканския вожд — не беше ли прекалил?
Вождът повдига палеца си — знак, че момчето добре се е справило.
— Как се казваш? — пита Артур, като отново долепя око до окуляра.
— Бетамеш — отвръща минимоят.
Артур изговаря тържествено:
— Бетамеш, бъдещето на твоя народ е в твои ръце!
Човечето започва да се върти като пумпал, ужасено от такава отговорност.
— Да, разбира се, в мои ръце. Трябва да се действа! — тихичко си повтаря то.
Така силно жестикулира, че най-накрая пада от стълбата.
«Трябва да предупредя Съвета! Но Съветът вече се е събрал за кралската церемония! Ще ме линчуват, ако прекъсна кралската церемония!» — говори високо на самия себе си минимоят. Винаги постъпва така, когато търси някакво решение.
— Побързай, Бетамеш, времето минава! — напомня му Артур.
— Да, разбира се, времето минава — повтаря минимоят все по-тревожен.
Понеже непрекъснато се върти в кръг, завива му се свят. Спира за секунда, после се затичва към някакъв проход, нещо като тунел на къртица, малко по-висок от него самия.
— Кралят ще се гордее с мен! Но ще проваля церемонията! Той ще ме намрази! — непрекъснато си повтаря Бетамеш, докато тича с все сила по дългия тунел.
Вождът на бонго-матасалаите се доближава до Артур и му се усмихва.
— Ти много добре се защити, момчето ми.
— Дано е достатъчно, за да ги убеди — отвръща детето леко разтревожено.
Бетамеш продължава да тича по тунела. Скоро стига до една огромна зала, истинска пещера под земята.
Тук е неговото градче. Повече от сто къщи, направени от съчки и от листа, от преплетени корени, издълбани гъби, сухи цветя. Често сплетените корени служат за мостчета и свързват къщите.
Бетамеш хуква по главната улица, напълно пуста в този час на деня. Така още по-добре се виждат постройките. Малко странни, изпълнени от чисто екологични растителни материали, те образуват невероятен пъстър килим — пачуърк в човешки бой, където е използвано всичко съществуващо в природата. Някои стени са от суха пръст, други — от стебла на глухарчета, наредени плътно едно до друго, като плет.