Артур и минимоите
- Автор: Бессон Люк
- Серия: Arthur #1
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Слънце»
- ISBN: 978-954-742-105-9
- Переводчик: Добринка Савова-Габровска
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Артур и минимоите». Краткое содержание книги:
Артур е точно такъв. Решен на всичко, за да открие дядо си, той тръгва на чудно и опасно пътешествие в страната на малките същества минимои и става един от тях. В това приключение Артур ще срещне добри приятели, ще търси скрито съкровище, ще влезе в битка с воини, яздещи комари, ще пътува в орехова черупка и ще спечели сърцето на красива принцеса…
Артур запалва фаровете, но колата, извита настрани, изобщо не осветява стария дъб. Момчето включва на първа, за да потегли, но колата, изглежда, не иска да помръдне. «Ръчната спирачка, глупако» — внезапно се сеща детето. Издърпва с все сила дръжката към себе си и освобождава спирачката. Колата литва изведнъж. Артур крещи и прави усилие да я направлява, докато тя обикаля къщата. Стиснал огромното кормило, с поглед, впит в таблото, той се опитва да избегне дърветата, но не успява да избегне въжето с пране и го повлича заедно с всичко по него.
Две светещи очи под чаршафите се движат сами, пищейки с детски глас — ето един чудесен призрак, от който Алфред побягва с вой.
Въпреки че това привидение вие и пронизва полето с фаровете си, Бабинка все така дълбоко спи и похърква.
Колата все пак се врязва в едно дърво, макар и младо, на годините на Артур. Уплахата е по-голяма от болката. Хубавото е, че светлината на фаровете бие точно в градинското джудже.
Артур се спуска към гипсовото човече и го изтръгва от земята.
— Извинявай, старче — подхвърля му той, преди да го остави встрани.
Джуджето добре е крило и тайната си, и дупката — не много широка, но като че ли бездънна.
Момчето разгъва триножника и пъхва далекогледа в дупката, според указанията, с главата напред. За момент се чувства объркано. Пита се как това странно приспособление може да отвори някаква врата, пък била тя и от светлина?
— Пази тук, отивам да взема останалото — обръща се то към кучето, преди да хукне обратно към къщата.
Алфред гледа към приспособлението, не по-малко объркан от господаря си.
Артур издърпва тежкия килим от дъното на куфара и го нарамва. После го премята през перилата на първия етаж и в салона отново го нарамва.
Стенният часовник неумолимо изпълнява задълженията си и сега показва двайсет и три часа, петдесет и седем минути. Артур разгръща килима и петте му краища се разпростират около далекогледа. Сигурно, погледната отвисоко, тази огромна пъстра морска звезда, разперена върху тревата, е много красива.
— А сега е ред на статуетките — казва си Артур.
Безкрайно внимателно той взема от куфара петте порцеланови статуетки и се насочва към стълбището. Слиза бавно, стъпало по стъпало. «Не бива да счупя нито една, защото ясно е, че в тях се крие цялата магия» — мисли си момчето.
Кучето, останало навън, започва да свиква с призрака, чиито жълти очи все повече отслабват поради липса на бензин.
Но изведнъж върху земята се очертават огромни сенки. Алфред наостря уши и започва да скимти. Сенките се плъзват в жълтеникавата светлина на фаровете. Огромни силуети, по-страшни от призраци.
Кучето хуква с вой и влиза в къщата през малкия отвор във вратата — неговия «вход». Без да си обува пантофки, то тичешката прекосява салона и с все сила се блъсва в краката на Артур, понесъл статуетките.
— О, не — изпищява момчето, което не може да се задържи на крака и се просва на земята.
Статуетките се завъртат за миг във въздуха, преди да паднат и да се разбият на хиляди парчета.
Артур е отчаян. Гледката на пръснатите части от статуетките по пода е непоносима.
Стенният часовник показва двайсет и три часа, петдесет и девет минути.
«Да се проваля толкова близо до целта! Не е честно!» — жалва се детето, неспособно да стане от пода — толкова силно е разочарованието му. То няма вече никакво желание, дори не иска да се скара на кучето си, скрило се под стълбата.
Детето се надига на лакти и забелязва някаква сянка да се движи по пода. То леко повдига глава и вижда пет силуета — огромни, гигантски, — които са принудени да се наведат, за да минат през входната врата.
Артур замира, зяпнал от изненада. Той светва с джобното си фенерче.
Слабият лъч осветява един воин матасалай в национално облекло — набедрена препаска, украшения и амулети по цялото тяло, в косите — вплетени мидички, в ръката — копие. Висок е два метра и петнайсет сантиметра. С внушителна осанка. Четиримата му спътници са малко, съвсем малко по-ниски.
Артур е просто онемял. Чувства се по-малък и от градинското джудже.
Воинът изважда една бележка от джоба си, старателно я разгъва и я прочита.
— Артур? — пита само воинът матасалай.
Детето все още не е на себе си и само глупаво поклаща глава. Вождът му се усмихва.
— Нямаме нито минута за губене. Хайде! — казва воинът, преди да се обърне и да излезе от стаята, насочвайки се към градината.
Артур, като хипнотизиран, забравя всичките си страхове и тръгва след него. И кучето Алфред тръгва след господаря си, твърде уплашено, за да остане само под стълбите.