Черният корсар

— Познавате ли го?

— Да, за мое нещастие — каза Корсарът с въздишка. — Той бе един фатален човек за моето семейство и ако станах флибустиер, дължа го на него. Но стига сме говорили за него; всеки път, когато мисля за него, чувствувам да ме завладява безмерна омраза и ставам тъжен като на погребение. Пийте, графе. Кармо, я виж какво правят испанците.

— Говорят помежду си, коменданте. Изглежда не могат да се решат да ни нападнат — отвърна Кармо от прозореца.

— Това ще могат да сторят по-късно, но може би тогава ние вече няма да сме тук. Негърът още ли е горе?

— Да, на тавана е.

— Ван Щилер, иди му занеси да пийне нещо.

След тези думи, Корсарът потъна в дълбоки мисли, макар да продължаваше да се храни. Бе станал по-тъжен от когато и да било, та дори не чуваше думите на графа.

Вечерята свърши в мълчание. Изглежда войниците, независимо от гнева и огромното им желание да изгорят живи флибустиерите, не можеха да вземат никакво решение. Не че им липсваше смелост, напротив, или че се опасяваха от избухването на бурето — какво ги беше грижа дали къщата ще хвръкне във въздуха. Страх ги беше за граф ди Лерма и племенника му — двама уважавани граждани, които те искаха да спасят на всяка цена.

Мракът вече се бе спуснал, когато Кармо предупреди Корсара, че нов отряд аркебузери, подсилен от дванадесетина алебардисти е пристигнал и е заел изхода на уличката.

— Това означава, че се готвят да предприемат нещо — отвърна Корсарът. — Повикай негъра.

Няколко мига след това африканецът стоеше пред него.

— Огледа ли внимателно тавана?

— Да, господарю.

— Няма ли никаква капандура?

— Не, но направих отвор в покрива, откъдето можем да минем.

— Няма ли неприятели?

— Нито един, господарю.

— Знаеш ли къде ще ни изведеш?

— Да, след което ни предстои съвсем кратък път.

В този миг един ужасен залп отекна от уличката и разтърси всички прозорци на къщата. Някои от куршумите, пробили капаците на прозорците, проникнаха в къщата и рекушираха по канделабрите и сребърните съдове на рафтовете. Корсарът бе скочил на крака, изтегляйки с бързо движение сабята си. Допреди няколко мига тъй спокоен и сдържан, като усети сега миризмата на барут, този човек се бе преобразил — очите му искряха, но бледите му бузи се бе появила лека червенина.

— Аха, значи започват — рече той насмешливо. После се обърна към графа и племенника му. — Обещах да запазя живота ви — каквото и да се случи ще удържа дадената дума, но вие трябва да ми се подчинявате и ми се закълнете, че няма да се бунтувате.

— Говорете, кавалере — рече графът. Съжалявам, че нападателите са мои сънародници: ако не бяха, уверявам ви, бих се сражавал на ваша страна.

— Трябва да тръгнете с мен, ако не искате да хвръкнете във въздуха.

— Какво, опасявате се, че къщата ще се сгромоляса?

— След няколко минути няма да остане една права стена от нея.

— Искате да ме разорите ли? — изграчи нотариусът.

— Млъкнете, скъпернико — викна Кармо, докато го развързваше. — Ние ви спасяваме живота, а вие не сте доволен.