Среща със смъртта

Извърна се, тъй като към него несигурно пристъпваше мис Пиърс.

— Вече слизаме — развълнувано изцвърча тя. — Божичко! Уверена съм, че в никакъв случай няма да успея, но гидът казва, че надолу се слизало по съвсем друг маршрут, който бил много по-лесен. Дано да е така, защото още от малка не мога да гледам от високо…

Пътят надолу минаваше покрай един водопад. Макар и да се срещаха ронливи камъни, криещи известни опасности за глезените, поне нямаше главозамайващи пейзажи.

Членовете на групата се завърнаха в лагера изморени, но в добро настроение и с отличен апетит за късния обед. Минаваше два часа.

Бойнтънови обядваха на голямата маса в централната шатра. Тъкмо привършваха.

Лейди Уестхолм се обърна към тях с възможно най-снизходителния си тон:

— Действително, изключително интересна сутрин. Петра е удивително място.

Карол, към която сякаш бяха отправени думите, хвърли бърз поглед към майка си и промълви:

— Да, да… наистина — и пак замлъкна.

С чувството, че е изпълнила дълга си лейди Уестхолм се нахвърли върху своята порция.

Докато се хранеха, четиримата чертаеха проекти за следобеда.

— Мисля през по-голямата част от следобеда да си почивам — обяви мис Пиърс. — Смятам за важно човек да не се пресилва.

— Аз ще отида на разходка, за да изследвам околността — каза Сара. — А вие, д-р Жерар?

— Ще дойда с вас.

Лъжицата на мисис Бойнтън така издрънча на пода, че всички подскочиха.

— Смятам да последвам вашия пример, мис Пиърс — каза лейди Уестхолм. — Може да почета двайсет-трийсет минути, а после ще легна да си почина поне за един час. След това, може би, една кратка разходка, просто така.

Бавно, подпомагана от Ленъкс, старата мисис Бойнтън с мъка се изправи на крака. Постоя така за миг, после заговори с неочаквана дружелюбност:

— По-добре е вие всички да се поразходите следобед.

Беше доста интересно да се види колко слисани останаха членовете на семейството.

— Но как така, мамо, а ти?

— Нямам нужда от никого. Приятно ми е да си поседя сама е книгата. А за Джини е по-добре да не отива. Тя трябва да легне да поспи.

— Не съм уморена, мамо. Искам да отида с другите.

— Уморена си. Имаш главоболие! Трябва да се пазиш. Отивай да спиш. Знам какво е най-подходящо за теб.

— Аз… аз…

С отметната назад глава момичето я гледаше непокорно. После клепачите му се спуснаха, затрепкаха…

— Глупаво дете — каза мисис Бойнтън. — Отивай си в шатрата.

И тя с накуцване излезе, последвана от другите.

— Божичко — възкликна мис Пиърс. — Какви особени хора. Такъв странен цвят на лицето има майката. Съвсем е червена. Предполагам, че от сърцето. Сигурно много я мъчи.

А Сара си помисли: „Тя ги пуска на свобода следобед. Знае, че Реймънд иска да бъде с мен. Защо? Капан ли е това?“

Следобеда тя си отиде в шатрата и се преоблече в ленена рокля, която й държеше хладно, а тази мисъл не я напускаше. От миналата вечер чувството й към Реймънд беше прераснало в силна покровителствена нежност. Значи това била любовта — страданието, заради другия, желанието, на всяка цена да отклониш болката от любимия… Да, тя обича Реймънд Бойнтън. Те са като Свети Георги и ламята, само че в разменени роли. Тя е избавителят, a Реймънд — окованата жертва.