Виновните се страхуват

Едно нещо беше сигурно: това бе момичето, което беше взело Джек от хотела и което Грейвс считаше така убедено за блондинка. Припомних си допускането му, че или е носела перука, или е боядисала косата си. Насочих светлината още по-близо, за да се убедя колко е грешил. Нито имаше перука, нито косата и бе боядисана. Нямаше никакво съмнение и то доказваше как може да сбърка дори добре обучен детектив.

Насочих светлината към ръката и. Нежните косъмчета на предлакътницата и изглеждаха руси. Месеци наред се бе излагала на въздействието на слънчевите лъчи Ако се съдеше по тена и, косъмчетата бяха избелели от слънцето.

Изправих се. Извадих кърпа и изтрих лицето си. Горещината в това малко пространство бе така ужасна, че потта се пропиваше през дрехите ми. Не можах да изтрая повече и излязох. Едва сега видях, че има и друга врата. Тя явно водеше в съседната кабина. На нея имаше напречно резе и то стоеше на отворено положение. Това ме накара да потреперя. Сигурно беше вратата, използвана от убиеца. Проклинах се, че не взех оръжие.

Пристъпвайки леко, угасих фенерчето и залепих ухо на вратата. Слушах известно време, но не чух нищо. Улових дръжката на вратата и я завъртях бавно. Достигнал крайното и положение, натиснах, но не поддаде. Резето беше залостено от другата страна. Дали все още имаше някой там? Отстъпих назад. Устата ми беше пресъхнала. По всяка вероятност той нямаше друг шиш, но бе възможно да има револвер.

В този миг чух звук, който опъна нервите ми до скъсване. От далечината идваше на вълни звукът на полицейска сирена. Ревът и бързо нарастваше. Явно колата се носеше с голяма скорост насам. Не се заблуждавах, че момчетата надуват сирената за забавление. Те бързаха по служба и най-вероятната им цел беше това място.

Запалих фенерчето, извадих носната си кърпа и започнах да изтривам дръжките на вратите. Въпреки че действах бързо, струваше ми се, че не ми спори. Съзнавах колко важно бе да не оставя отпечатъци от пръсти. Те щяха да доведат Кетчън до моята личност. Довършил всичко, с един скок бях до вратата. Отворих и се огледах на всички страни. Плажът беше все така пуст, брегът бе гол като длан.

Ревът на сирената сега бе значително по-силен и нарастваше главоломно. Ако поемех пътя, по който бях дошъл, съвсем сигурно щях да се завра в ръцете им. Нямах надежда да се прикрия и между палмите. Щяха да ме намерят веднага. Оставаше ми само бягство през широкия открит плаж.

Когато се налагаше, можех да тичам. Навремето бях спечелил две доста внушителни награди на 800 метра, не олимпийски, разбира си, но не и маловажни, така че не се колебах. Стартирах през пясъка, може би не с рекордната си скорост, но с близка до нея. Чувах сирената да вие, но не се обръщах. Налагаше се да оставя поне един километър между себе си и тях — в противен случай биха започнали стрелба по мен. Не си правех илюзии, че няма да ме видят — върху белия пясък и при тази луна щях да представлявам отличен прицел. Бях изминал около половин километър, когато чух сирената да спира. Сега беше времето да увелича скоростта, но да се тича из мекия пясък не беше така лесно, както си въобразявах. Дишането ми стана трудно, а краката започнаха да ме болят. Опитах да спринтирам, но не се получи нищо, от което да се възхитя. В този миг видях плажът да се издига леко, оформяйки пясъчна дюна. Само след секунди полицаите щяха да са вън от колата и тогава би станало много весело. Ако успеех да се прехвърля от другата страна на дюната, щях да бъда извън погледите им. Напрегнах всички сили и затичах нагоре така, както не съм тичал никога през живота си. Достигнах гребена и се хвърлих с главата надолу. Едва не паднах във водата, вдигнал облак пясък около себе си. Не чух никакви викове. Те биха ми подсказали, че съм забелязан. За миг останах проснах на пясъка, гълтайки жадно въздух. После пропълзях внимателно до гребена на дюната и отправих поглед към кабините.