Виновните се страхуват

Натиснах вратата, но се оказа заключена. Извадих електрическо фенерче и парче стомана. Наместих го между бравата и страничната греда и натиснах здраво като с лост. Вратата се отвори.

Спрях на прага. Задушната топлина от вътрешността на кабината ме лъхна като от пещ. Завъртях фенерчето из малкото пространство. В кабината имаше две табуретки, масичка и диван-легло. В ъгъла, където бе паднал Шепи, на пода тъмнееше голямо петно. При вида му ме полазиха студени тръпки. Насреща бяха вратите на двете стаички за преобличане. Джек бе ползувал едната, а другата — момичето.

То ме озадачаваше. Дали не е било примамка за докарването на Джек тук? Винаги е бил така заплеснат по жените, че можеше лесно да попадне в такъв капан. Нямаше ли смъртта му нищо общо с Крийди? Дали наистина не се е заловил с момичето на някого от гангстерите и той да ги е изненадал? Ако нападателят е налетял внезапно, това обяснява защо е оставила дрехите си. Докато той е бил зает с Джек, тя е избягала в паника. Но защо не е потърсила помощ? Не се ли е опитвала да намери някой да предотврати убийството? Или пък всичко е станало така бързо, че Джек е бил мъртъв, преди още тя да успее да излезе, а като е видяла, че е убит, се е спасила с бягство?

Бутнах шапката назад и изтрих потта от челото си.

А дали пък тя не го е убила?

Влязох и затворих вратата. Нямах желание някой да забележи светлината от фенерчето ми. Отидох до първата на съблекалните. Отворих я и погледнах. Цялата беше нещо като шкаф: четири куки за дрехите, под тях пейка и малко огледало на отсрещната стена. Завъртях снопа лъчи наоколо — дали моят приятел бе ползувал точно тази съблекалня? Не очаквах да открия нещо. Полицията беше минала вече тук и наистина не открих нищо.

Излязох с мисълта, че си губя времето. Тук нямаше нищо за мен — дори и въздух. Нямаше смисъл да оглеждам другата съблекалня. В същия миг обаче почувствах, че на съм сам в кабината. Останах неподвижен, чувах само ускорените удари на сърцето си. Пръстът ми натисна бутона на фенерчето и бях обгърнат от непрогледен мрак. Минаха няколко безкрайни секунди и тъкмо бях на път да се убедя, че всичко е било игра на въображението ми, чух нещо, което ми се стори, че идва твърде отблизо — тиха въздишка, толкова слаба, че ако на беше дълбоката тишина и ако не се вслушах така напрегнато, не бих я доловил. Усетих косите ми да се изправят. Как съжалявах, че не взех пистолета си. Направих две крачки и отново достигнах вратата на първата съблекалня. Натиснах бутона на фенерчето. Блестящия сноп очерта кръг върху пода, завъртях го, но не видях нищо и отново са заслушах. По пътя профуча кола с голяма скорост. Насочих светлината към втората съблекалня. Хванах дръжката, превъртях я и натиснах леко. Вратата се отвори. Насочих фенерчето