Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
Оладан посегна със сабята си, придърпа полюшващата се над водата примка и я сграбчи с ръка. Д’Аверк побутна Шагаров напред, а Хоукмун взе примката и я разшири така, че да мине свободно през широкия врат на капитана. Тъкмо когато я пристягаше на врата му Шагаров извика и замахна с юмрук към дребният планинец, който едва пазеше равновесие на перилата. Оладан се подхлъзна и полетя към водата. Хоукмун се хвърли към борда, за да види как ще се справи неговият другар. В това време Шагаров се извърна към д’Аверк и ритна пламтящата факла в ръката му, но французинът отстъпи грациозно и размаха острието на сабята си под носа му.
Капитанът на пиратите се изплю в лицето на своя противник, покатери се на перилата, ритна Хоукмун, който се опитваше да го спре и скочи зад борда.
Примката на шията му се стегна, мачтата изскърца заплашително и тялото на капитан Шагаров се люшна дивашки напред-назад. Само след миг той бе мъртъв, с прекършен врат.
Д’Аверк понечи да вдигне съборената факла, но подът под краката му вече пламтеше и огънят се разпространяваше с неимоверна бързина. Французинът се опитваше да го спре като го стъпкваше с подкованите си ботуши.
Междувременно Хоукмун бе хвърлил спасително въже на Оладан и дребосъкът вече се катереше по ниския борд на гемията.
От близката фрегата се носеше недоволен ропот и Хоукмун се зачуди какво задържа все още моряците тук.
— Махайте се! — извика им той, докато помагаше на Оладан да прехвърли перилата. — Вече не можете да помогнете на капитана! Скоро и вие ще пламнете!
Но моряците сякаш не го чуваха.
— Не виждате ли, че горим, глупаци такива! — кресна им Оладан и посочи д’Аверк, който отстъпваше пред високите човешки бой пламъци, чийто огнени езици вече облизваха долния край на мачтите.
Д’Аверк се засмя.
— Май е време да се прехвърлим на нашата малка уютна лодчица.
Хоукмун запрати ненужната вече факла в огъня и извика:
— Но защо не си тръгват?
— Съкровището — обясни д’Аверк докато спускаха лодката във водата, а подплашените коне изпълваха въздуха с възбудено сумтене. — Сигурно мислят, че на кораба има съкровище.
В мига, когато дъното на скифа удари водата, тримата скочиха вътре и прерязаха свързващите ги с кораба въжета. Черната гемия вече беше обхваната в пламъци и гъст задушлив пушек. Тялото на Шагаров продължаваше да се люлее, озарено от пожара, като се въртеше непрестанно, сякаш се опитваше да избегне непоносимата топлина.
Вдигнаха малкото платно на скифа и бризът моментално го изпъна, а лодката се понесе бясно по вълните. Недалеч зад тях пиратската фрегата продължаваше да стои прилепена в борда на пламтящата гемия и първите огнени езици вече се вдигаха по страничните й въжета. Една част от моряците се заеха да гасят прехвърлилия се на техния борд огън, докато другите с неохота режеха абордажните въжета. Всеки миг фрегатата можеше да се озове в прегръдките на пожара.
Не след дълго малката лодка бе толкова далеч, че вече не можеха да различат, дали и фрегатата е обхваната от пламъци. Далеч пред носа на скифа сивееше брега на Кримия, а зад него се намираше тайнствената страна Украйна.
И някъде в тази Украйна трябваше да открият Лудия бог, с неговите верни последователи и — може би — Изелда…
КНИГА ВТОРА
Докато Дориан Хоукмун и неговите другари се носеха към скалистите брегове на Кримия, войските на Тъмната империя стоварваха удар след удар върху малката държава Камарг, а всемогъщият Хуон, кралят-император на Гранбретан бе издал заповед да бъдат избити до крак, изгорени и потъпкани всички онези, които дръзват така упорито да се съпротивляват на неговата империя. Безчислените орди на Тъмната империя — с маски на свине и вълци, лешояди и кучета, богомолки и жаби, с брони от странни непознати сплави и причудливи украски и с оръжия изковани от благородни метали, пъплеха по Сребърния мост, който прехвърля морето на тридесет мили, за да опре в насрещния бряг. А крал-император Хуон, свит като ембрион в своя изпълнен с млечновата течност тронен глобус, гореше от неистова злоба към Хоукмун, граф Медни и всички останали, които отказваха да му се подчиняват така безропотно, както се подчиняваше целия свят. Сякаш някаква невидима и тайнствена сила все още ги подкрепяше — може би дори ги направляваше така, както би желал той да ги направлява — и тази мисъл вбесяваше още повече краля-император…
И не малко, а твърде много зависеше от онези неколцина смелчаци, които се намираха далеч отвъд пределите на императорското въздействие, тези свободни духове — Хоукмун, Оладан, може би също и д’Аверк, тайнственият Рицар в Мрамор и Злато, Изелда, граф Медни и още шепа герои. Защото чрез тях Руническият жезъл се готвеше да осъществи онова, което бе предначертал…