Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
Лицето на Хоукмун се озари от някаква мисъл.
— Кое е последното нещо, което помниш?
— Когато капитанът ни събра на палубата.
— И какво ви каза?
— Ами, че трябвало да участваме в някаква церемония — да пием от някаква особена напитка… И повече нищо. — Кориантум се намръщи. — Пихме значи…
— Опиши ми кораба — нареди му Хоукмун.
— Нашият ли? Защо?
— Имаше ли нещо по-характерно в него?
— Не, не помня. Само платното — беше от синьо сукно. Това е всичко.
— Ти наемен моряк ли си?
— Аха.
— И това е първото ти пътуване на тоя кораб?
— Аха.
— Кога се записа?
Кориантум се огледа нетърпеливо.
— Май че беше вчера вечерта — в Деня на коня, по Керчското летоброене.
— А по общоприетото?
Морякът се намръщи, опитвайки се да си събере мислите.
— Хъм… единадесетият ден на третата луна.
— Значи преди три месеца — кимна д’Аверк.
— А? — Кориантум впери изплашен поглед в лицето на французина. — Три месеца? Какво искаш да кажеш?
— Че си бил упоен — обясни Хоукмун. — Първо са те упоили, а сетне са те принудили да участваш в пиратство и безумни оргии. Да си чувал нещо за Култа към Лудия бог?
— Съвсем малко. Зная, че привържениците му живеят някъде в южна Украйна, но напоследък излизали с кораби навътре в морето.
— А известно ли ти е, че над кораба, на който се намираме, се вее знамето на Лудия бог? Знаеш ли, че само допреди няколко часа се кискаше като побъркан, а от устата ти се стичаше кръвожадна пяна? Погледни се… — Хоукмун се наведе и разряза ремъците. — Опипай врата си.
Кориантум се надигна бавно, огледа с почуда голото си тяло, сетне вдигна ръка и опипа нашийника си.
— Нищо не разбирам. Да не сте ми скроили номер?
— Не ние, а и номерът е доста зловещ. Упоили са те до безумие, после са ти наредили да събираш колкото можеш повече плячка. Няма никакво съмнение, че капитанът е знаел от самото начало какво ще стане, както и че го няма на този кораб. Наистина ли не помниш нищо? Не ви ли дадоха някакви напътствия?
— Никакви.
— Е, явно, че има и други кораби, които държат връзка по между си, както и с пристанището, откъдето са тръгнали — заключи д’Аверк.
— Сигурно на борда има голямо количество от опиума, който са използвали — промърмори Оладан. — Вероятно моряците са се подкрепяли редовно с нови дози. Ако не бяхме завързали това приятелче и то щеше да си вземе нужното.
— Как се чувстваш? — обърна се Хоукмун към моряка.
— Отпаднал… направо изстискан.
— Съвсем обяснимо — кимна Оладан. — Опиумът накрая щеше да ти вземе и живота. Но какъв чудовищен замисъл! Набираш нищо неподозиращи моряци, натъпкваш ги с опиум, който ги превръща в безумци и унищожава всичко човешко в тях, после ги караш да грабят и убиват, а ти прибираш печалбата. Не съм чувал друг път за нещо подобно. Мислех, че Култът към Лудия бог е създаден от искрено вярващи фанатици, но изглежда, че е под контрола на нечий хладнокръвен интелект.
— Що се отнася до организацията в морето — така е — съгласи се Хоукмун. — Бих искал да се срещна с човека, който стои зад всичко това. Може би той ще знае къде е Изелда.
— Хайде първо да свалим платното — предложи д’Аверк. — Ще използваме прилива за да влезем в пристанището. Едва ли ще ни посрещнат сърдечно, ако забележат рисунката. Пък и трябва да решим какво ще правим със съкровището. Та ние сме богати!
— Ти все още си мой пленник, д’Аверк — напомни му Хоукмун. — От друга страна, прав си, че няма да е зле, ако измислим как да постъпим с тези съкровища. Може би трябва да ги предадем за съхранение при някой известен с честното си име лихвар, та да отпуска заеми или да подпомага семействата на пострадалите от Култа.
— А после? — попита Оладан.
— После отново ще излезем в морето. И там ще чакаме, докато господарят на този кораб не потърси правата си върху него.
— Но ще го направи ли? Ами ако разбере за посещението ни в Симферапол? — попита Оладан.
Хоукмун се усмихна мрачно.
— Е, няма съмнение, че след това ще ни търси с удвоено настървение.
Осма глава
Слугата на Лудия бог
Веднага щом слязоха на пристанището в Симферапол, те продадоха малка част от съкровището за да закупят нови провизии и коне, а останалото предадоха на съхранение при един местен търговец, когото всички препоръчаха като човек, известен с достойнството и честността си из цяла Кримия. Не след дълго на хоризонта се появи и „Засмяното момиче“ и Хоукмун посрещна капитана, за да откупи мълчанието му относно историята на кораба с тъмните платна. След като си прибра багажа, включително и вързопа с подаръка на Ринал, той се качи на пленената гемия, където го чакаха Оладан и д’Аверк и тримата потеглиха с отлива. А все още объркания Кориантум остана да се възстановява при търговеца.