Начин на дишане (Зимна приказка)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Начин на дишане (Зимна приказка)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
— Да, докторе — рече тя изключително спокойно (да благословим жените, които разбират, без изобщо да си дават зор, господа!) и ми даде одеялото. Завих бебето и й го подадох.
— Ако го изтървеш, сестра, ще изядеш тези остатъци.
— Да, докторе.
— Може да е евтина шибана магия, но господ ни оставя само това.
— Да, докторе. Видях я как подтичва с бебето към болницата, погледнах и тълпата на стълбите. После станах и се отдръпнах от тялото. Неговото дишане, също като на бебето, начена и се задави… спря… начена отново… спря…
Заотстъпвах от тялото. Кракът ми се удари о нещо. Обърнах се. Беше главата й. Подчиних се на някаква заповед извън мен, клекнах на едно от колената си и обърнах главата. Очите й бяха отворени — онези открити лешникови очи, пълни с толкова живот и решителност. Те още бяха пълни с решителност. Тя ме гледаше, господа!
Зъбите й бяха стиснати, устните полуотворени. Чух въздуха, който минаваше през устните и зъбите й, докато тя дишаше като локомотив. Очите й се помръднаха, завъртяха се наляво в очните ями, сякаш за да ме видят по-добре. Устните й се разтвориха. Те произнесоха четири думи: „Благодаря ви, доктор Маккарън“.
— Честито, мис Стансфийлд — казах. — Имате момче. Устните й трепнаха и зад мен се понесе слаб призрачен звук: момчееееее…
Очите й вече не бяха на фокус и изгубиха своята решителност, като че гледаха нещо над мен в това черно кишаво небе. Сетне се затвориха. Тя пак задиша като локомотив… след това просто спря. Всичко отмина. Сестрата видя част от станалото, шофьорът на линейката може би е видял друга част преди да припадне, а някои от зяпачите навярно подозираха нещо. Всичко свърши, беше съвсем сигурно. Имаше само останки от ужасната катастрофа… и едно бебе в болницата.
Вдигнах очи към статуята на Хариет Уайт. Тя още стоеше и гледаше е каменно лице през пътя към Градината, сякаш не беше станало нищо особено, сякаш такава жестоко и безсмислена обреченост не значеше нищо… или, което е още по-лошо, че това е единственото нещо, което изразява всичко, единственото нещо, което изобщо се различава.
Доколкото помня, паднах на колене в лапавицата пред откъснатата й глава и заплаках. Аз още плачех, когато един лекар и две сестри ме вдигнаха на крака и ме поведоха към болницата.
Лулата на Маккарън угасна.
Той я запали със запалката, а ние седяхме без дъх в пълно мълчание. Вън вятърът виеше и стенеше. Маккарън затвори с щракване запалката и ни погледна. Изглеждаше доста изненадан, че още сме тук.
— Това е всичко — каза той. — Това е краят! Какво чакате? Огнената колесница? — изсумта той, после като че се поколеба за момент. — Платих разходите за раждането от моя джоб, тя нямаше никой друг, нали разбирате?
Той се усмихна едва забележимо.
— Е… намеси се Ела Дейвидсън, моята медицинска сестра. Тя настоя да даде своята лепта от двайсет и пет долара, което едва можеше да си позволи. Но когато Дейвидсън настоява за нещо… — Той сви рамене и тихо се засмя.
— Сигурен ли си, че това не беше рефлекс? — чух се да питам. — Сигурен ли си…
— Сигурен съм — каза непоколебимо Маккарън. — Първата контракция можеше да е рефлекс. Но цялото раждане продължи минути. Понякога си мисля, че можеше да издържи и по-дълго, ако трябваше. Благодаря на бога, нямаше нужда.
— Какво стана с бебето? — попита Йохансен.
Маккарън пусна кълбо дим.
— Осиновиха го. Сигурно разбирате, че даже през онези дни тайната се пазеше много строго.
— Да, но какво стана с бебето? — пак попита Йохансен и Маккарън се засмя накриво.
— Не можеш да избягаш от нещата, нали? — попита той.
Йохансен тръсна глава.
— За нещастие някои хора научават. Какво стана с бебето?
— Добре, ако искате да отидем толкова далеч, сигурно разбирате, че се интересувах от съдбата на това дете. Познавах млад мъж и жена му, фамилията им звучеше като Харисън. Живееха в Мейн, бяха бездетни. Те осиновиха детето и го нарекоха Джон, така добре ли е? Джон ще бъде като вас, нали?
Той засмука лулата си, но тя беше угаснала. Усещах, че Стивънс се върти зад мен и знаех, че нашите палта вече са готови. Скоро ние ще ги облечем… и ще се върнем в собствения си живот. Както каза Маккарън, приказките са за друга година.
— Детето, което се роди през оная нощ, сега ръководи английския отдел в един от най-известните частни колежи в страната — каза Маккарън. — Млад мъж, няма още четирийсет и пет. Още е рано, но някой ден ще стане президент на колежа, никак не се съмнявам. Той е хубав, интелигентен и очарователен. Веднъж, под някакъв предлог, вечерях е него в клуба на частния факултет. Бяхме четирима. Говорех малко и можех да го наблюдавам. Той имаше целеустремеността на майка си, господа…