Начин на дишане (Зимна приказка)

В дланта ми тя обърна ръката си нагоре — това беше лявата й ръка — и погледна халката. Усмихна се, а усмивката й, господа, беше горчива, злъчна, мрачна. Още една сълза се проля, само още една.

— Когато чуя циниците да казват, че дните на чудесата и магиите са отминали, доктор Маккарън, ще зная, че те се заблуждават, нали? Щом като в заложната къща можете да купите халка за два долара и тази халка моментално премахва незаконното и безпътното, какво е това, ако не магия? Евтина магия.

— Мис Стансфийлд… Сандра, ако мога… ако имаш нужда от помощ и мога да направя нещо…

Тя отдръпна ръката си. Ако бях хванал дясната й ръка, може би нямаше да го направи. Не я обичах, вече ви казах, но в тоя момент можех да я обикна, бях на крачка от влюбване в нея. Може би ако бях хванал дясната й ръка, а не другата, с венчалната халка, и ако тя ме беше оставила да подържа дланта й малко по-дълго, докато моята длан стопли нейната, може би тогава щях да се влюбя.

— Вие сте добър, почтен човек, вие направихте много за мен и моето дете… а вашият Начин на дишане е много по-добра магия от този пръстен. В края на краищата той ме спаси от затвор по обвинение за преднамерено убийство, нали?

Малко след това тя излезе и аз отидох до прозореца да погледам как върви по улицата към Пето авеню. Господи, възхищавах се от нея даже тогава! Тя беше толкова крехка, толкова млада и очевидно бременна, но в нея нямаше плахост и колебливост. Тя не бягаше по улицата, тя вървеше, сякаш имаше всички права върху тротоара.

Тя се изгуби от погледа ми и аз се обърнах към бюрото си. Снимката в рамка, която висеше на стената до лекарската диплома привлече вниманието ми. Цялата ми кожа настръхна. Най-ужасяващият страх през целия ми живот падна върху мен като мрачно було и аз усетих, че се задушавам. Това беше предварителният период, господа. Не споря дали такива неща стават или не; зная, че стават, защото това ми се случи на мен. Само веднъж, през този горещ следобед в началото на септември. Молих се на бога да не се повтори.

Снимката направи майка ми в деня, когато завърших медицинското училище. На нея аз стоя пред болницата „Уайт“ с ръце на гърба и се хиля като момче, което е получило цял ден за разходка до Палисейдс Парк. От лявата ми страна се вижда паметника на Хариет Уайт. Снимката е отрязала статуята да подбедриците, а на пиедестала ясно се чете странния безсърдечен надпис: Няма утеха без болка; ние познаваме спасението чрез страданието. Тук, в основата на статуята, изобразяваща първата жена на баща ми, точно под този надпис, Сандра Стансфийлд почина няма и четири месеца след този ден, когато дойде да роди детето си.