Морт

— Май не сте този, когото аз чакам.

Морт се прокашля.

— Кого всъщност чакате? — попита той.

— Смърт — каза вещицата простичко. — Това е част от уговорката, нали разбирате. С годините човек започва да предусеща кога точно ще умре, а нали му е гарантирано… персонално внимание.

— Аз съм това — каза Морт.

— Това?

— Персоналното внимание. Той ме изпрати. Аз работя за него. Никой друг не щеше да ме вземе — Морт млъкна. Всичко се обърка. Отново ще го върнат опозорен вкъщи при баща му. Първата му задача — и той да се провали. Вече чуваше дори как хората му се смеят.

От дъното на целия конфуз и адско неудобство се надигна рев, който изригна като писък на сирена.

— Само че това е едва първата ми самостоятелна работа и аз обърках всичко!

Косата издрънча на пода, като отряза парче от крака на масата и разцепи една каменна плоча на две.

Гууди го наблюдава известно време, наклонила глава настрани. Най-накрая каза:

— Разбирам. Как ти е името, момко?

— Морт — подсмръкна Морт. — Краткото на Мортимър.

— Добре, Морт, предполагам, че някъде у себе си носиш пясъчен часовник.

Морт кимна едва-едва. Той посегна към колана си и извади стъкленицата. Вещицата я огледа критично.

— Още минута-две — каза тя. — Нямаме време за губене. Секунда само да заключа вратата.

— Но вие нищо не разбирате! — изплака Морт. — Всичко ще объркам! Никога по-рано не съм правил това!

Тя го потупа по ръката.

— И аз не съм — каза тя. — Ще се учим един друг. Така, сега вдигни косата и се дръж като голямо момче, ето така, браво.

Без да слуша протестите му, тя го избута навън и го последва, после затвори вратата, заключи я с голям железен ключ и го окачи на един пирон до вратата.

Студът беше стегнал хватката си над гората, и стискаше, та чак корените пукаха. Луната залязваше, но небето беше обсипано с ярки, бели звезди, от които зимата изглеждаше още по-студена. Гууди Хамстринг потрепери.

— Ей там има един стар дънер — каза тя дружески. — Гледката към долината е чудесна. През лятото, разбира се. Бих искала да поседна за малко.

Морт я преведе през преспите и почисти, колкото можа, снега от дървото. Седнаха, пясъчният часовник — помежду им. Каквато и да беше гледката през лятото, сега тя представляваше само черни скали на фона на небето, от което се ронеха малки дрипави снежинки.

— Не мога да повярвам — каза Морт. — Искам да кажа, гласът Ви звучи така, сякаш искате да умрете.

— Има някои неща, които ще ми липсват — каза тя. — Но се износва. Животът де, него имам предвид. Не можеш повече да разчиташ на собственото си тяло, значи време е да си вървиш. Май е време да опитам нещо друго. Той казвал ли ти е, че ние магьосниците можем да го виждаме?

— Не — каза Морт, не съвсем точно.

— Ами, можем.

— Той вещици и магьосници много-много не обича — осмели се да каже Морт.

— Никой не обича всезнайковците — рече тя с явно удоволствие. — Само му създаваме проблеми, нали се сещаш. Докато поповете — не, затова ги и обича.

— Никога не го е казвал — рече Морт.