Стрелецът демон
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стрелецът демон». Краткое содержание книги:
Така че, когато крал Едуард I изпраща своя довереник сър Хю Корбет да разбере истината за смъртта на Фицалан, Корбет има богат избор от заподозрени.
Първоначално подозренията се насочват към главния лесничей на лорд Хенри — покойният настоятелно е ухажвал единствената му дъщеря. Сър Уилям Фицалан, братът на убития, е мечтал да се добере до имението и наследствената титла — но би ли посегнал на собствения си брат, за да осъществи мечтата си? Следите се заплитат все повече, а истината е по-ужасна, отколкото някой би могъл да предположи…
— Навярно манастирът притежава собствени земи — реши Корбет. — От онова, което разбрах, той е нещо като малко кралство, затова нека се срещнем с владетелката му.
Той хвърли одобрителен поглед към сградите, които се издигаха зад стената — покриви, покрити с черни и червени плочи, висока камбанария. Някъде в манастира заби камбана и утринният въздух се изпълни с вкусни ухания от кухнята.
Корбет и Ранулф помолиха един селянин да ги упъти.
— Можете да почакате като нас — отвърна пъпчивият мъж с обветрено лице. — Ние винаги чакаме в сняг, дъжд и слънце да ни отворят портите. — Той посочи към едно място, малко по-нататък в стената. — Или да опитате през страничната порта. Но Бог да ви е на помощ, ако нямате спешна работа.
Корбет му поблагодари и слезе от коня. Ранулф го последва и двамата почукаха на малката, обкована с гвоздеи врата. Високо на нея една решетка се вдигна и оттам надникнаха малки любопитни очи.
— Какво искате! Кои сте вие?
— Аз съм сър Хю Корбет, кралски пратеник, а това е моят писар Ранулф. Искаме да влезем и да говорим с лейди Маделин.
— Ти си лъжец! — възрази свадливият глас. — Не си облечен като кралски служител.
Корбет извади кралската заповед и тикна червения восъчен печат пред решетката.
— Отваряй — нареди той — или ще ритам вратата, докато не я разбия.
— Първо трябваше да ми покажеш печата — дойде оскърбеният отговор.
Резетата бяха дръпнати и портата рязко се отвори. Зад нея се показа дребна монахиня. Носеше жълтеникава шапчица и бяло расо, почти напълно скрито от черна престилка.
— Аз съм сестра Вероника — уведоми ги тя. — Икономка, вратар и каквото още се сетите — тя погледна Корбет със стиснати устни, бялото й набръчкано лице беше изпълнено с враждебност. — Ти приличаш на писар. — После огледа Ранулф. — Но ти не. Ако питаш мен, мястото ти е на бесилката!
— Този манастир надали е прочут с милосърдието и християнското си гостоприемство — отбеляза Ранулф.
Монахинята поклати глава.
— Не ставай нахален, зеленоок разбойнико! Преди да дойда тук, имах седем деца и двама съпрузи, които отдавна са мъртви. А сега съм монахиня, посветена на Бога!
— Така ти се пада! — промърмори Ранулф.
— Какво каза? — Сестра Вероника вдигна ръка до ухото си. — Вече не чувам като едно време, нещо обидно ли беше?
— Писарят ми просто възкликна от изненада. — Корбет взе ръката на старата жена. — Нямаме нищо против теб, сестро Вероника, но сме дошли по спешна работа. Трябва да видим лейди Маделин и прочутата ви гробница.
Лицето на сестра Вероника се смекчи.
— Виждате, че сме много заети. Най-добре да ви отведа в църквата. Можете да изчакате там, докато съобщя на игуменката.
Тя ги поведе по посипана с камъчета алея, която минаваше през градини, оформени по френска мода — с издигнати цветни лехи, оградени от билки, и пейки. Въздухът бе изпълнен с най-различни аромати. Корбет най-много хареса розовите храсти, засадени от двете страни на пътеката, които излъчваха нежно ухание. Цветната градина заемаше едната страна на двора, а в далечината се виждаше малка овощна градина с ябълкови, крушови и сливови дървета. Сестра Вероника посочи към друга стена, в която бяха разтворени големи дървени порти.
— Натам са конюшните, бараките, нужниците, складовете и пекарната. От другата страна са полята. Отглеждаме хубави овце и си имаме дори собствена мелница.
Корбет кимна. „Света Хавизия“ очевидно беше богат манастир. Църквата пред него бе построена от полиран камък с покрив от металносиви плочи. Утринното слънце блестеше по стъклописите, а от двете страни на храма се издигаха внушителни постройки от меднозлатисти тухли.
— Спалните и трапезарията са натам — посочи сестра Вероника. — Имаме къща за гости и лечебница. Покоите на лейди Маделин са от другата страна на галерията до стената откъм гората. Освен това разполагаме с библиотека и скрипториум — гордо добави тя.
— Значи манастирът ви е богат.
Монахинята рязко спря.
— Ние идваме тук със зестрите си. Манастирът притежава плодородни земи, а и света Хавизия ни покровителства. — Тя продължи напред с отпуснати рамене. — Не мога да ви въведа в манастира. Още не сме готови да приемаме посетители, а лейди Маделин е много строга по отношение на мъжете, които идват тук, независимо дали са свещеници или принцове. Затова ще трябва да изчакате в църквата.