Стрелецът демон
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стрелецът демон». Краткое содержание книги:
Така че, когато крал Едуард I изпраща своя довереник сър Хю Корбет да разбере истината за смъртта на Фицалан, Корбет има богат избор от заподозрени.
Първоначално подозренията се насочват към главния лесничей на лорд Хенри — покойният настоятелно е ухажвал единствената му дъщеря. Сър Уилям Фицалан, братът на убития, е мечтал да се добере до имението и наследствената титла — но би ли посегнал на собствения си брат, за да осъществи мечтата си? Следите се заплитат все повече, а истината е по-ужасна, отколкото някой би могъл да предположи…
— В такъв случай, сър Хю, не би ми трябвал кон, нали?
Корбет отметна глава и се изсмя.
— Има и друга възможност — обади се Ранулф. Той хвърли пръчката и прибра ножа си. — Онзи, който е убил сър Хенри, е бил отличен стрелец. Откъде можем да знаем, че го е познавал? Има достатъчно войници без земя; стрелци, участвали в кралските войни, които могат да бъдат наети, да получат кон, стрели и лък и да убият когото им поръчат.
— Искаш да кажеш, че съм постъпил така?
— Не, сър Уилям, казвам само, че може да е станало така.
— Обичаше ли брат си? — попита рязко Корбет.
Сър Уилям потърка очи.
— Когато бях дете, с Хенри и Маделин тичахме из тези гори като малки дяволчета. Между нас нямаше съперничество, завист или огорчение — той с мъка овладя гласа си. — Всъщност, аз и Маделин обожавахме дори земята, по която стъпваше Хенри. Често играехме в долината Севърнейк. Хенри беше Артур, Маделин — Гуиневир, а аз — сър Галахад. Лета, които сякаш нямаха край. Дни, които траеха цяла вечност. Баща ми се е женил два пъти. Моята майка, която бе майка и на Хенри, умряла млада. Татко се оженил отново и втората му съпруга починала при раждането, но Маделин оцеляла. След смъртта й татко стана мрачен и отчужден, грижеше се повече за именията и доходите си, отколкото за трите деца, които според него бяха отнели живота на двете жени, обичани от него. Оставяха ни да скитаме на воля.
— Кога се промениха нещата?
— Изпратиха Хенри в Кеймбридж. Когато се върна оттам, беше много променен: висок и наперен, говореше гръцки и френски. Подиграваше мен за детските ми игри, а Маделин — за нейната набожност. Все по-често и дълго разговаряше насаме с татко, учеше се да управлява именията му. После отиде в двора. Стана приятел на краля и, както знаеш, се отличи в походите в Уелс и Шотландия. Маделин отиде в манастир. Не искаше да има нищо общо със света на мъжете. Татко почина. Хенри получи всичко. — Гласът му прозвуча горчиво: — Аз съм рицар, сър Хю. Имам право да нося меч, но се превърнах в иконом, в слуга. „Тичай тук или там, Уилям. Свърши това или онова!“ — Той млъкна, дишайки тежко. — Помолих брат си да ми даде едно имение — Менингтрий. Той ми даде дума, тържествено ми обеща, че ще го направи…
— Но после се отрече?
— Каза, че ще трябва да почакам.
— Но ти можеше да се махнеш оттук — каза Корбет. — Много от по-малките братя постъпват така.
— Направих го. Известно време служих като знаменосец в свитата на принца на Уелс. Когато бяхме малки, принц Едуард често идваше в Ашдаун.
— Да, така е. — Корбет улови погледа на Ранулф. В себе си той беше впечатлен от откровеността на сър Уилям, но можеше ли да му се довери?
— Можеш да се досетиш какво последва. — Господарят на имението стана и се протегна. — Уелският принц не е воин, сър Хю. Предпочита да копае окопи, да се бие на турнири, около него цари безпорядък. Службата при него не носеше много пари, затова се върнах у дома. Хенри беше щедър на злато, сребро, коне и оръжие, но винаги си оставаше господарят, а аз вечният просяк. Принуждаваше ме да му се моля и понякога наистина го мразех.
— Достатъчно, за да го убиеш? — попита бързо Корбет.
Сър Уилям сведе глава и очите му се наляха със сълзи.
— Прости ми, Господи, ние всички носим белега на Каин в душата си, но лорд Хенри не беше Авел. — Той отстъпи назад. — А сега, сър Хю, аз съм господарят на имението. Притежавам Ашдаун и земите наоколо. Единствено кралят ми е господар. Ти изброи възможните убийци, но пропусна един: французина дьо Краон.
Корбет поклати глава.
— Сър Уилям, кълна ти се — може да забравям много неща, но никога няма да забравя сеньор дьо Краон. Той винаги присъства в мислите ми.
— Но защо би искал дьо Краон да убие сър Хенри? — попита Ранулф.
— Не знам. Вие сте кралски пратеници. За мен Дьо Краон е загадка, мистерия; той настояваше брат ми да предвожда английските благородници в Париж. Но защо не го попиташ лично, сър Хю? Може да не отсядаш под моя покрив, но настоявам довечера да ми бъдеш гост в имението Ашдаун. И така, ако нямаш повече въпроси, ще се върна при хората си.
Корбет също се изправи.
— Защо бързаш толкова, сър Уилям? Денят е хубав и няма да свърши скоро. — Той млъкна и се заслуша в гласа на един кос, чиято ясна и упоителна песен го изпълни с възхищение. — Казват, че тези гори са древни, сър Уилям, че в тях бродят странни създания.