Левиатан

— „Брахмапурски стандарт“ е бижутерски термин и означава диамант, сапфир, рубин или изумруд, шлифован по особен начин и с размер на орех, което отговаря на сто и шейсет тандула, тоест на осемдесет карата тегло.

— Но това е много голям камък — изненада се Рение. — Подобни се срещат изключително рядко. Ако не ме лъже паметта, дори „Регент“, гордостта на френската държавна съкровищница, не е много по-голям.

— Не, лейтенанте, диамантът „Пит“, или така нареченият „Регент“, е почти двойно по-голям — авторитетно го поправи професорът, — но осемдесет карата, особено ако става дума за чистите разновидности, са твърде много. Та, дами и господа, представете си: Багдазар е притежавал петстотин и дванайсет такива камъка, и то от най-безупречно качество!

— Невъзможно! — възкликна сър Реджиналд.

А Фандорин попита:

— Защо точно п-петстотин и дванайсет?

— Заради свещеното число осем — побърза да обясни Суитчайлд. — Петстотин и дванайсет е осем по осем по осем, тоест осмица в три измерения, в куб, така нареченото „идеално число“. Тук безспорно се проявява влиянието на будизма, който се отнася към осмицата с особена почит. В североизточната част на Индия, където се намира Брахмапур, религиите се преплитат по доста странен начин. Но най-интересното е къде и как е било скрито това съкровище.

— И къде е било скрито? — с любопитство попита Рената Клебер.

— В обикновено пръстено ковчеже без никаква украса. През 1852 година, още като млад археолог, ходих в Брахмапур и се срещнах с раджа Багдазар. В княжеството, по-точно в джунглата, бяха открити руините на древен храм и негово височество ме покани да оценя находката. Направих необходимите проучвания и какво мислите? Установих, че храмът е бил построен още по времето на цар Чандрагупта16, когато…

— Стоп-стоп-стоп! — прекъсна го комисарят. — За археологията ще ни разкажете някой друг път. Нека се върнем към раджата.

— Ах, да — професорът запримига. — Наистина така ще е по-добре. Общо взето, раджата остана доволен от мен и в знак на особена почит ми показа легендарното си ковчеже. О, никога няма да забравя това зрелище! — Суитчайлд замижа. — Представете си тъмно подземие, където пред вратата свети само една-единствена факла, втъкната в бронзова скоба. Бяхме двамата — раджата и аз, приближените останаха зад масивната врата, охранявана от дузина стражи. Не можах добре да видя как изглежда съкровищницата, защото очите ми не успяха да свикнат с полумрака. Чувах само, че негово височество дрънчи с някакви катинари. После Багдазар се обърна към мен и аз видях в ръцете му кафеникав куб, който изглеждаше доста тежък. Беше голям… — Суитчайлд отвори очи и се огледа наоколо. Всички го слушаха като омагьосани, а Рената Клебер дори бе поотворила уста като дете. — Как да ви кажа… Може би колкото шапката на мис Стамп, ако я сложим в квадратна кутия. — Всички като по команда с интерес се вторачиха в малката тиролска шапка с фазаново перо. Клариса изтърпя този public scrutiny17 с достолепна усмивка, както я бяха учили като малка. — Кубът най приличаше на обикновен глинен кирпич, каквито се използват в строителството по онези места. По-късно негово височество ми обясни, че грубата монотонна повърхност на глината подчертава великолепието на блясъка и прозрачността на камъните по-добре, отколкото златото или слоновата кост. Имах възможност да се убедя в това. Багдазар бавно протегна обсипаната си с пръстени ръка към капака на ковчежето, отвори го с рязък жест и… аз ослепях, господа! — гласът на професора трепна. — Не… Нямам думи да ви го опиша! Представете си тайнствено, отбляскващо, пъстроцветно сияние, което бликва от тъмния куб и затрептява с ярки отблясъци по мрачните сводове на подземието! Облите камъни бяха наредени в осем реда и във всеки от тях имаше по шестдесет и четири шлифовани източника на ослепителен блясък! Ефектът, разбира се, се засилваше още повече заради трепкащия пламък на единствената факла. Още виждам лицето на раджа Багдазар, огряно отдолу от вълшебната светлина…