Безизходица [Worst Case - bg]

Набързо огледах съседните сгради и заковах със скърцане на спирачки пред адреса, който ми бе продиктуван. Изскочих от колата и огледах купола с форма на луковица над триетажната сграда, издигаща се пред мен.

— Това е джамия — съобщих по радиопредавателя на екипа за спешно реагиране, който идваше след нашата кола. — Повтарям: намираме се пред номер двеста осемдесет и шест на Сто четиридесет и втора улица. Сградата е откъм северната страна. Не можем да чакаме повече. Ще влезем от предния вход.

Отворихме двете богато инкрустирани врати и се втурнахме в просторен коридор без никакви украси. Действително всичко вътре имаше вид на старо кино, преустроено в джамия.

— Ало? — провикнах се, като влязохме в салона, където някога са се намирали столовете.

Сега имаше прозорци по стените, а подът бе покрит с ориенталски килими. Предположих, че това трябва да е молитвената зала за мюсюлманите. Осветеното пространство беше разделено наполовина от голяма дантелена завеса, а една от стените беше с изкусно поставени декоративни фаянсови плочи.

От вратата в другия край на залата се показа нисък набит чернокож, на главата с куфия в яркозелено, червено и жълто. Непознатият забърза към нас, с изписани по лицето му изненада и гняв.

— Кои сте вие? Какво правите тук? Не ви е позволено да влизате. Обувките ви! Не може да се влиза с обувки в нашата молитвена зала. Да не сте луди? Не виждате ли, че това е свято място?

Показах му полицейската си значка.

— Аз съм от полицията. Търсим едно момиче, което е било… — Мюсюлманинът ме прекъсна, като ме сграбчи грубо за реверите на сакото.

— Не ме интересува кои сте — разкрещя се той и ме повлече към вратата. — Това е светотатство! Веднага се махайте! Нямате право да пристъпвате тук!

Докато се боричкахме, си спомних за един инцидент в джамия в Харлем през седемдесетте години, при който беше убит колега от нюйоркската полиция. Само това ни липсваше — конфликт между полицаи и религиозна общност, и то точно в разгара на разследването на отвличания.

Само след секунда мускулестият мюсюлманин внезапно политна настрани и падна на пода. Емили по някакъв начин беше успяла да го спъне, а сега бе опряла коляно в гърба му, за да стегне белезниците около китките му. Помогнах й да изправи на крака ядосания мъж.

— Сър — каза му Емили. — Моля ви, успокойте се. Съжаляваме за грешката с обувките. Не знаехме и се извиняваме. Ние сме полицаи и търсим отвлечено момиче. Казаха ни, че е тук. Моля ви, помогнете ни. Рискуваме живота на девойката.

— Разбрах — отвърна той. — Аз съм Ясин Али, имам към тази джамия. Но си изпуснах нервите. Разбира се, че ще ви помогна.

Емили откопча белезниците му и той ни поведе назад към фоайето.

— Казахте, че някъде тук има някакво момиче? — повтори имамът с недоверчиво изражение. — Но това е невъзможно. Тук никой не е идвал след сутрешната молитва. Как е името й? От нашите богомолци ли е?

Показах му снимката на Челси.

— Бяло момиче — изненада се той. — Не, няма начин да е била тук. Това е някаква грешка.