Суперкомандос

Ортега се ухили.

— Не беше ли споменал, че не са те нарекли по име?

Уморен си, Такеши. Сякаш видях как Вирджиния Видаура размахва пръст срещу мен. Един емисар не може да се излага така пред местната полиция.

Замазах положението, доколкото можех.

— Те знаеха кой съм. Хора като Кадмин не се мотаят по хотелите да грабят случайни туристи. Не ставай наивна, Ортега.

Тя изчака раздразнението ми да се разсее в тишината, преди да отговори:

— Значи според теб онова с Банкрофт също е било удар. Може би. И какво?

— Трябва да подновиш разследването.

— Май не разбираш от дума, Ковач. — Тя ми отправи усмивка, от която въоръжен престъпник би замръзнал на място. — Случаят е приключен.

Аз уморено облегнах гръб на стената и я загледах през пушека. Накрая казах:

— Знаеш ли, когато одеве пристигнаха твоите хора, един от тях ми показа значката си за момент, само колкото да я зърна. Отблизо изглежда много изящна. С орел и щит. И с надпис наоколо.

Тя нетърпеливо ми махна с ръка да карам по-накратко и аз пак смукнах цигарата, преди да сипя сол в раната.

— „Да защитавам и служа“, нали така беше? Бас държа, че докато станеш лейтенант, вече отдавна не си вярвала в тия глупости.

Точно попадение. Под едното й око затрептя мускулче, а бузите й се обтегнаха, сякаш смучеше нещо горчиво. Тя впи поглед в мен и за миг се запитах дали не съм прекалил. После раменете й се отпуснаха и тя въздъхна.

— Хайде, недей да ме жалиш. И изобщо какво знаеш, по дяволите? Банкрофт не е човек като теб и мен. Той е просто един скапан Мат.

— Мат?

— Да, Мат. Нали знаеш: „И всичките дни на Матусала станаха деветстотин шестдесет и девет години“.1 Той е стар. Страшно стар.

— Това престъпление ли е, лейтенант?

— Би трябвало да е — мрачно каза Ортега. — Живееш ли толкова дълго, почват да ти се случват разни работи. Прекалено се впечатляваш от себе си. И в крайна сметка решаваш, че си Господ. Изведнъж дребните хора, да речем на трийсет или четирийсет години… е, те просто стават незначителни. След като вече си виждал цели общества да възникват и да загиват, почва да ти се струва, че стоиш извън всичко и за теб то вече няма значение. И ако онези мънички хора ти се мотаят в краката, току-виж си почнал да ги скубеш като плевели.

Погледнах я сериозно.

— Засичала ли си Банкрофт в нещо подобно? Когато и да било?

Тя нетърпеливо махна с ръка, сякаш отхвърляше възражението ми.

— Не говоря за Банкрофт. Говоря за онова, което олицетворява. Тия хора са като машини с изкуствен разум. Отделен вид. Всъщност изобщо не са хора и гледат на човечеството, както ние с теб гледаме насекомите. Е, когато си имаш работа с полицейското управление в Бей Сити, подобно отношение може да ти изиграе лоша шега.

За миг си припомних до какви крайности стигаше Рейлийн Кавахара и се запитах дали Ортега не е права донякъде. На Харлановия свят повечето хора могат да си позволят прехвърляне поне веднъж, но главното беше, че ако не си много богат, трябва да носиш всяко тяло до дълбока старост, а това е крайно уморително дори и с антисенилна терапия. Вторият път става по-зле, защото знаеш какво те очаква. Малцина намират кураж за трети опит. Повечето отиват доброволно на съхранение, от което излизат само от време на време за важни семейни събития, а с времето завръщанията им оредяват и новите поколения постепенно прекъсват старите връзки.