Суперкомандос

Аз стоях неподвижно. Стройна жена с черни дрехи и скиорска маска мина пред мен и плъзна бръмчащ сив скенер по цялото ми тяло от глава до пети. Пистолетът зад тила ми не трепваше. Дулото вече не беше студено. Плътта ми го бе затоплила.

— Чист е — раздаде се друг отчетлив, професионален глас. — Има основна биохимична обработка, но не е включена. Липсват вградените елементи.

— Така ли? Значи пътуваш без багаж, а, Ковач?

Сърцето ми сякаш пропадна нейде надолу и пльосна в стомаха. Бях се надявал да имам работа с обикновени местни грабители.

— Не ви познавам — казах аз предпазливо и помръднах глава с един-два милиметра. Пистолетът натисна по-силно. Застинах.

— Точно така, не ни познаваш. А сега слушай какво ще правим. Излизаме навън…

— Достъпът до кредита ще бъде прекратен след трийсет секунди — търпеливо предупреди хотелът. — Моля, положете ДНК-подписа си веднага.

— Мистър Ковач не се нуждае от резервация — каза човекът зад мен и ме хвана за рамото. — Хайде, Ковач, отиваме на разходка.

— Не мога да изпълнявам правата на домакин без заплащане — каза жената на екрана.

Бях започнал да се обръщам, но нещо в тона й ме накара да спра. Без дори да помисля, аз се разкашлях дрезгаво.

— Какво…

Прегънат на две от мъчителна кашлица, аз вдигнах ръка към устата си и близнах палеца.

— Какви шибани номера въртиш, Ковач?

Изправих се и стрелнах ръка към тампона до екрана. Следи от свежа слюнка се размазаха по матовочерния приемник. Част от секундата по-късно върху лявата страна на черепа ми се стовари с пукот ръбът на мазолеста длан и аз рухнах на четири крака. В лицето ми се вряза ботуш. Паднах по очи.

— Благодаря, сър — чух гласа на хотела през бученето в главата си. — Вашата сметка се обработва.

Опитах да стана и бях възнаграден с нов ритник в ребрата. Кръв от носа ми прокапа върху килима. Цевта отново се притисна в тила ми.

— Не беше много умно, Ковач. — Този път в гласа се долавяше лека тревога. — Ако си мислиш, че ченгетата ще ни открият там, където отиваш, значи приставката ти е скапала мозъка. А сега ставай!

Той тъкмо ме вдигаше на крака, когато избухна грохот.

Нямам представа кому и защо бе хрумнало да оборудва охранителната система на „Хендрикс“ с двайсетмилиметрови автоматични картечници, но те си свършиха работата с убийствена безупречност. С крайчеца на окото си зърнах как лафетът на сдвоената установка изпълзява от тавана само миг преди да изстреля огнен залп в основния ми противник. Канонадата продължи три секунди и огневата мощ стигаше за сваляне на неголям самолет. Шумът бе оглушителен.

Маскираната жена хукна към изхода и докато ехото от стрелбата все още кънтеше в ушите ми, аз видях установката да се завърта след нея. Тя успя да направи десетина крачки през сенките, после по гърба й трепна светлинка на рубинов лазер и между стените на фоайето избухна нова канонада. Все още на колене, аз притиснах ушите си с длани. Куршумите я пронизаха и тя се свлече като безформен възел от преплетени крайници.