Самоличност

— Мишчицата ми, мишчицата ми!

И продължи още малко да танцува, изисквайки в отговор смеха на Жан-Марк. За да я задоволи, той изимитира усмивка и си представи Шантал с човек, когото нарича „мишчица“. Зълвата продължаваше да приказва, а той не можеше да се отърве от ужасяващия го образ — Шантал, която нарича някакъв мъж (по-нисък от нея) „мишчицата ми“.

В съседната стая се чу шум. Жан-Марк осъзна, че децата вече не са при тях. Ето я стратегията на завоевателите — под маската на своята незначителност те бяха успели да се промъкнат в стаята на Шантал. Отначало са тихи като тайна армия, после, след като дискретно затворят вратата след себе си, започват да вдигат аларма.

Жан-Марк се разтревожи, но зълвата го успокои.

— Няма нищо. Това са деца. Играят си.

— О, да — каза Жан-Марк, — виждам, че си играят.

И се отправи към размирната стая. Но зълвата го изпревари. Тя отвори вратата — децата бяха превърнали един въртящ се стол във въртележка. Едното се бе проснало по корем върху седалката и се въртеше, другите две го наблюдаваха и крещяха.

— Нали ви казах, че си играят — повтори зълвата и затвори вратата.

После добави, като намигна съучастнически:

— Деца, какво искате. Жалко, че Шантал я няма. Толкова исках да ги види.

Шумът в съседната стая се е превърнал в истинска дандания и Жан-Марк вече няма желание да успокоява децата. Той вижда пред себе си Шантал, която сред семейната врява люлее в ръцете си малък мъж и му вика „мишчица“. Към този образ се добавя друг — Шантал ревниво пази писмата на непознат обожател, за да не задуши в зародиш обещанието за приключение. Тази Шантал не прилича на себе си. Тази Шантал не е жената, която обича. Тази Шантал е привидност. Обзема го странно желание да руши. Доволен е от врявата, която вдигат децата. Иска му се да срутят стаята, да сринат малкия свят, който е обичал и който се е превърнал в привидност.

— Брат ми — продължаваше в това време зълвата — беше твърде мършав за нея, разбирате ли, нали, мършав… — Тя се засмива. — Във всеки смисъл на думата. Разбирате ме, нали! — Отново се засмива. — Между другото, да ви дам ли един съвет?

— Щом искате.

— Много интимен съвет!

Тя доближи устни до ухото му и му разправи нещо, но тъй като бяха твърде близо, устните й издаваха някакъв шум и правеха думите неразбираеми.

Тя се отдалечи и се засмя.

— Какво ще кажете?

Той нищо не бе разбрал, но също се усмихна.

— Забавно, нали? — каза зълвата и продължи: — Мога да ви разправя много такива неща. Знаете ли, ние нямахме тайни една от друга. Ако имате проблеми с нея, само ми кажете, мога да ви дам добър съвет!

Отново се засмя.

— Знам как може да бъде опитомена!

А Жан-Марк си мисли: „Шантал винаги е говорила за семейството на зълва си враждебно. Как е възможно зълвата да проявява към нея такава искрена симпатия? Какво точно значи това, че Шантал ги е мразила? Как можеш да мразиш и в същото време така лесно да се приспособяваш към омразното?“.