Подводни течения
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Болд и Матюс #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Трайко Трайков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подводни течения». Краткое содержание книги:
Болд знаеше, че нищо лесно няма. Нищо не се поднася на тепсия в работата по тази линия.
Тя беше странна жена. Нейните естествено червени коси бяха твърде дълги за възрастта й и въпреки добрия си външен вид, излъчваше раздразнение и враждебност. Нещастната жена беше изпъната, напрегната и концентрирана върху всяка от малкото думи, произнесени от нейния съпруг. Болд разбра съвсем ясно, че е нежелан. Тя не искаше да има нищо общо с полицията. Страхуваше се „да бъде въвлечена“ и заяви точно това. Искаше вратата да бъде заключена и залостена и да си гледа телевизия.
— Стаята на нашия син гледа към улицата! — каза господин Левит. — Може би той може да помогне…
Госпожа Левит се наежи при тези думи, изправи гръб и удари по възглавничката на канапето.
— Дъг, не считам, че това е подходящо!
И двамата се увлякоха в това за момент, и двамата непримирими, но след като всичко беше казано, Дъглас Левит спечели битката. Той изпрати жена си да доведе Джъстин и тя го направи, макар и с голямо нежелание. Болд и не очакваше да го доведе — може би той щеше да е вече „заспал“. Много се изненада като я видя да се връща заедно с юношата, влачен на буксир. Той беше младо, кльощаво момче с косите на майка си и с чертите на баща си. Имаше стъпала като за дванайсет фута ръст, дълги ръце като на паяк и неразвити отпуснати рамене.
— Джъстин, това е господин Болд от полицейското управление. Той би искал да ти зададе няколко въпроса, ако си съгласен.
Джъстин повдигна рамене и остана прав.
Джъстин изглеждаше на около тринайсет години, навлизащ в едни от най-трудните години на своя живот. „Бих искал да имам такъв като теб“ — мислеше си Болд. Ако можеше да има умерено щастливо, средно заможно семейство с две деца и с грижи за мотел. Тревата би била винаги зелена, но засега това бе само мечта.
— Аз съм много любопитен! — започна Болд с поглед, прикован в очите на момчето.
И наистина беше любопитен. Съпругата на Болд — Елизабет, отдръпнала се в търсене на своя кариера, главно поради неговото отношение към нещата, отказваше възможността да имат деца. Ако нещата бяха по други, той би имал свой син, син на същата възраст, в началото на възмъжаването, източил се като фиданка с развиващи се листа. „Бих играл баскетбол с него по празниците, бих ловил пъстърва през лятото дори в Аляска, където небесната дъга следва всяка буря и прогонва духовете. Ще спорим, и аз бих се оплаквал тайничко на Елизабет, но винаги очарован от всяка прекарана минута с него.“
Той се чудеше дали Дъглас Левит знаеше колко е щастлив.
— Да?
— Питам се, дали не сте видели някого на телефонния стълб пред вашата къща.
— Не! — отвърна момчето грубо. — И защо трябва да съм видял?
— Би могло да бъде някой преоблечен като телефонен или електротехник, или…
— Казах, че не съм видял!
— Джъстин! — смъмри го бащата.
— Дъглас! — намеси се жената. — Остави го той да говори.
Болд видя, че момчето се изчерви. Забеляза също, че то поглеждаше родителите си, преди да отговори. „Ти си нервен като другите — мислеше той, — но това не е защото аз съм полицай. Видял си нещо или знаеш нещо, но се страхуваш да го кажеш.“
— Никого ли не видяхте? Съвсем нищо? Вашата стая не гледа ли към улицата? — настъпи Болд. — Тази с телескопа на прозореца?
— Нямам телескоп!
Дъглас Левит седна по-напред и се вгледа в сина си.
— Несъмнено ти имаш, Джъст. Ние ти подарихме един миналата Коледа.
— Джъстин — каза майката съчувствено, — би трябвало да мислиш по-внимателно, преди да отговаряш. Господин Болд е много зает човек — полицай — каза тя по детски. — И аз съм сигурна, че той има още много неща да прави.
В отговор на своя баща момчето каза:
— О, да! Аз съм забравил за това! Сигурно е в моя гардероб. Спомняш ли си, татко? Нали пробвахме, но от „Градско осветление“ свиха всичко.