Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
За миг се замислям, като се опитвам да свържа онова, което ми е известно за Хрътките на ада от митологията, с вероятността те да ни преследват.
— Но… Хрътките на ада не са реални същества, Едмънд.
— Откъде знаеш? — повдига вежди той. — Има хора, които биха отрекли съществуването на други светове, както и на демони, които могат да се появяват в каквато форма пожелаят.
Той, разбира се, има право. Щом реалността се основава единствено върху неща, в които светът вярва, то тогава не съществуват нито Самаил, нито Изгубените души, нито пророчеството. Но ние знаем, че ги има. В такъв случай най-разумното нещо е да приемем действителността, в която се намираме, колкото и да се различава тя от онази, в която останалият свят вярва.
— Какво искат? — питам.
Той внимателно оставя четката на земята, изправя се и гали коня по гривата.
— Мога само да предположа, че искат теб. Хрътките на ада са отбрани възпитаници на Самаиловата армия. Възпитаници, които са преминали в нашия свят с помощта на предишни Сестри. През предишни Порти. Самаил знае, че с всяка крачка през тази гора ние се приближаваме все повече към Алтус, а приближавайки се към Алтус, ние се приближаваме и към липсващите страници на книгата, която би могла да ни помогне да затворим вратата към нашия свят за вечни времена.
Обясненията му не ме изненадват ни най-малко. Не че се страхувам, защото и досега усещам как кръвта ми се смразява в жилите, като си помисля, че ще трябва да се надпреварвам с Хрътките на ада. Но в същото време съм наясно, че за да свърши каквото и да е, човек трябва да го започне от самото начало.
— Добре. И как можем да избягаме от Хрътките? Как можем да ги победим?
Той въздъхва.
— Самият аз никога не съм се сблъсквал с тях, но съм чувал много истории. Мисля, че просто трябва да продължим по пътя си.
Млъква за миг, после добавя:
— Те са по-големи и по-силни, отколкото която и да е хрътка, бъди сигурна в това. Но съществуват в живо тяло, а живото тяло е уязвимо и смъртно като всяко живо същество. Да убиеш една от Хрътките, е много по-трудно, отколкото да унищожиш нещо, което се намира в нашия свят, ала не е невъзможно. Въпросът е…
Той търка четината, появила се по страните му през последните дни. Чувам я как дращи повърхността на дланта му.
— Да? Какво има?
— Не знаем точния им брой. Не знаем дали се движат на големи глутници, защото… разполагаме само с една пушка. Аз съм доста добър стрелец, ала не мога да се обзаложа, че ще съм в състояние да победя цяла глутница демони. Предпочитам да заложа на някоя тяхна слабост.
— Каква слабост?
Той се оглежда, сякаш се страхува да не го чуят, макар че не мога да си представя кой друг би могъл да е наоколо освен хората от нашата група. Когато проговаря, прави го с приглушен глас.
— Чувал съм да казват, че има едно специално нещо, което може да спре Хрътките.
Спомням си думите на Едмънд точно преди да преминем реката: „Ако са онова, което си мисля, ще трябва да се молим да срещнем по пътя си най-дълбоката река на света.“
Срещам погледа му и тутакси ми просветва.
— Вода. Страхуват се от водата.
Той кима с глава.
— Точно така. Е, само предполагам, но не съм сигурен, че „страхуват се“ е точната дума. Не съм сигурен дали Хрътките изобщо се страхуват от нещо, но казват, че дълбоката, бързо движещата се вода ги спира. Най-много се боят от смъртта и съм чувал да говорят, че ако се сблъскат с опасно дълбока вода по пътя си, по-вероятно е да се обърнат и да си плюят на петите, отколкото да продължат преследването.
„Смърт чрез удавяне“, мисля си аз, преди да ми хрумне и друго.
— А не могат ли да приемат друга форма, например… да се превърнат в риби, в птици или в нещо, което би могло с успех да преодолява водни бариери? Поне докато са в опасност?
В Ню Йорк мадам Берие ме бе уведомила за способността на Душите да променят външната си форма. Оттогава подлагам на съмнение всичко около себе си.
Едмънд клати глава.
— Хрътките, за разлика от онези Души, които преминават от един образ в друг, живеят и умират, без да променят вида си. Те с радост се жертват, приемайки ролята си, тъй като съществува само още една по-съблазнителна служба от тази на Хрътка.
— И каква е тази служба?
Едмънд бърка в джоба си и изважда една спаружена ябълка, с която да нахрани големия сив кон.
— Към отряда на Пазителя, личния Самаилов контингент от Души в материалния свят. Хрътките осигуряват безопасността само в това междинно място по пътя за Алтус, докато слугите на Пазителя свободно се смесват с хората от нашия свят и могат да променят външността си по желание, за да изпълняват заповедите на Самаил. Трябва да се страхуваш от всяка Душа в човешка форма, но най-много трябва да се боиш от слугите на Пазителя. Подбрани са измежду най-порочните и зли същества.