Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— Благодаря — рекох. Пъхнах ледената свирка в джоба, като си обещах че никога няма да я използвам, и хукнах да потърся Анабет.
През всичките години в лагера нито веднъж не бях пристъпвал прага на хижата на Атина.
Тя беше сребриста, със съвсем проста и изчистена фасада, с бели пердета и гравирана в камъка над вратата сова. Очите й от оникс като че ли се впиха в мен, щом се приближих.
— Ехо? — извиках.
Никой не отговори. Влязох и едва не ахнах. Все едно бях попаднал в работилница на вундеркинди. Леглата бяха бутнати към едната стена, явно тук на спането не се отдаваше особено значение. Освободеното пространство беше запълнено с работни плотове, маси и сандъци с инструменти и оръжия. В дъното се извисяваше огромна библиотека, натъпкана с папирусови свитъци и книги с кожена и с мека хартиена подвързия. Имаше и една чертожна маса с пергели, линии, транспортири и няколко триизмерни макета на сгради. На тавана бяха залепени големи военни карти. Под перваза на прозорците висяха брони и искряха на слънцето.
Анабет беше в дъното, разлистваше някакви стари свитъци.
— Чук-чук! — обадих се аз.
Тя се сепна и се обърна.
— О… здрасти. Не те чух.
— Добре ли си?
Анабет изгледа намръщено свитъка в ръцете си.
— Опитвам се да открия нещо, което да ни е от полза. Лабиринтът на Дедал е необятен. Различните източници само си противоречат, а наличните карти водят от никъде към никъде.
Сетих се за думите на Квинт, че Лабиринтът се опитва да отвлече вниманието на тези в него. Зачудих се дали Анабет вече не го знаеше.
— Ще успеем — уверих я аз.
Косата й се беше измъкнала от ластика и висеше като руса завеса над лицето й. Сивите й очи изглеждаха почти черни.
— От седемгодишна си мечтая да се отправя на подвиг — рече тя.
— И ще се справиш прекрасно.
Благодари ми с поглед, после сведе глава към извадените от лавиците книги и свитъци.
— Страх ме е, Пърси. Може би не трябваше да те моля да тръгваш с мен. Нито пък Тайсън и Гроувър.
— Нали сме приятели? Не бихме те оставили.
— Но… — замълча.
— Какво? — попитах. — Пророчеството ли?
— Не, не — тихо отрече тя.
— Какво точно гласеше последният стих?
Това, което направи Анабет в този момент, направо ми изкара акъла. Разплака се и протегна ръце.
Пристъпих напред и я прегърнах. По цялото ми тяло пробягваха тръпки.
— Спокойно, спокойно… — прошепнах и я погалих по гърба.
Усещах как всички са вперили поглед в нас. Имах чувството, че мога да прочета дори и надписите с най-дребен шрифт на книгите по лавиците. Косата на Анабет ухаеше на лимонов шампоан. Тя трепереше.
— Хирон май е прав — прошепна тя. — Нарушавам правилата. Но не знам какво да правя. Имам нужда и от трима ви. Убедена съм, че това е правилно.
— В такъв случай не се тревожи за това — успях да отвърна аз. — И преди сме се сблъсквали с какви ли не проблеми и все сме намирали начин да се справим.
— Но това е друго! Не искам… не искам да се случи нещо на някой от вас.
Зад мен някой се покашля.
Малкълм, един от по-малките полубратя на Анабет, пламнал като домат.
— Ъъъ… извинявайте — измърмори той. — Анабет, започва тренировката по стрелба с лък. Хирон ме помоли да те повикам.
Пуснах Анабет и отстъпих.
— Само гледаме картите — смотолевих като пълен идиот.
Малкълм ме зяпна.
— Хубаво.
— Кажи на Хирон, че ей сега ще дойда — отвърна Анабет и Малкълм изхвърча навън.
Тя изтри сълзите си.
— Върви, Пърси. Аз трябва да се приготвя за тренировката.
Кимнах. За първи път в живота си се чувствах толкова объркан. Идеше ми да побягна навън, но не го направих.
— Анабет — рекох, — последен въпрос за пророчеството. Онова за сетния дъх…
— Ако ме питаш за кого става въпрос, нямам представа.
— Не, друго имах предвид. Мислех си, че обикновено има рима. И тогава, последната дума на последния стих… Да не е „смъртта“?
Анабет заби поглед в свитъците на пода.
— Тръгвай, Пърси. Върви да се приготвиш. Ще се видим сутринта.
Оставих я да се взира в картите, които водеха от никъде към никъде. Не можех да прогоня предчувствието, че някой от нас нямаше да се върне жив от Лабиринта.