Духът на демона

Джуравиел кимна.

— Макар че светът си остава опасно място — отговори той. — Дактилът бе низвергнат, но демоничният му завет продължава да трови света под формата на чудовищна армия, която опустошава цивилизованите от вашия човешки род земи.

— Може би трябва да обсъдим тези проблеми в долината — намеси се Елбраян. — Надеждата винаги е жива под красивите клони на Каер’алфар.

Той понечи да тръгне надолу по склона, но Джуравиел вдигна ръка да го спре и внезапно помръкналото му изражение не остави съмнения по този въпрос.

— Ще говорим тук — тихо рече елфът.

Елбраян спря и загледа приятеля си, мъчеше се да разгадае емоциите, които се криеха зад това неочаквано изявление. Видя в очите му болка и гняв, но нищо друго. Като на всеки елф очите на Джуравиел притежаваха странната и парадоксална смес от невинност и мъдрост, от младост и дълбока старост. Елбраян нямаше да научи от тях повече от онова, което Джуравиел решеше да разкрие.

— Избихме много гоблини и паури, дори великани по нашия път на юг — отбеляза пазителят, — но явно сме направили много малко, за да спрем нашествието на ордите.

— Победата над дактила не е без значение — отвърна Джуравиел, усмихвайки се отново, макар и леко. — Бестесбулзибар обединяваше трите раси в едно. Сега враговете не са така дисциплинирани и се бият помежду си… а не само с хората.

Елбраян почти не чу остатъка от изречението. Очевидно, думите на елфа означаваха, че Туел’алфарите се оттеглят от битката, а това бе нещо, което светът не можеше да си позволи.

— Какво стана с бегълците, които придружи? — попита Пони.

— Заведох ги в безопасност в Андур’Блау Иннинес — отговори Джуравиел. — Макар че бяхме нападнати от самия демон дактил — среща, от която нямаше да си тръгна жив, ако лейди Даселронд не бе дошла лично от дома на елфите, за да застане редом с мен. Добрахме се до безопасни земи, а бездомниците бяха изпроводени на сигурно място до южните земи на техния народ. Макар че внезапно загубиха памет за най-скорошните събития — изсмя се Джуравиел.

Елбраян кимна. Елфите бяха използвали малко от своята магия, за да накарат хората да забравят пътя, както бяха направили и с него. Лейди Даселронд възнамеряваше да запази тайната на своята долина на всяка цена. Може би затова Джуравиел бе така ядосан от появата му тук; може би с връщането си бе нарушил някакъв елфически кодекс.

— Колкото може да е сигурно някое място в тия времена — отбеляза Пони.

— Наистина — рече елфът. — И все пак сега е по-сигурно отпреди, благодарение на усилията на Елбраян и Джилсепони и саможертвата на кентавъра Брадуордън и Авелин Десбрис.

Той си пое дълбоко дъх и погледна Елбраян право в очите.

— И на Тунтун от Каер’алфар — довърши той.

— Знаел си? — попита пазителят.

Джуравиел кимна мрачно.

— Ние сме малцина. Общността ни е свързана по начин, който хората не биха могли да разберат. Научихме, че Тунтун умира, веднага щом и тя го е осъзнала. Вярвам, че е загинала достойно.