Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Нейната pomme de sang беше коленичила до краката й като домашен любимец. Дългата кестенява коса на момичето бе струпана върху горната част на главата й в сложна подредба от къдрици, която я караше да изглежда още по-млада, отколото беше. Бе бледа, не като вампирите, а просто бледа и леденосиният цвят на старомодната рокля не й придаваше повече цвят. Тънкият й врат беше гладък и недокоснат. Ако Мюзет взимаше кръв, откъде го правеше? Исках ли да знам? Не особено.
Между камината и голямото бяло канапе със златисти и сребристи възглавници стоеше мъж. Представляваше противоположност на Мюзет в почти всичко. Висок доста над 1.80 м. с телосложение на твърде широк плувец, широки рамена, тънък кръст, тесен ханш, с крака, които изглеждаха по-дълги, отколкото аз бях висока. Косата му беше черна, черна като моята - със синкави оттенъци. Беше хваната в стегната плитка по гърба му. Кожата му беше толкова тъмна, колкото бе възможно за кожа, която не е виждала много слънце от векове. Обзалагах се, че той потъмнява със съвсем малко усилие. Просто не беше имал кой знае каква възможност да се изложи на слънце. Очите му имаха странен синьо-зелен цвят, светлосинкавозелен, като водата при Карибите. Бяха изумителни на фона на тъмното му лице и трябваше да добавят сърдечност и красота. Но бяха студени. Той трябваше да е красив, но не беше, раздразнителното изражение на лицето му отнемаше всичко това.
Изглеждаше сякаш винаги е в лошо настроение.
Може би се дължеше на дрехите. Беше облечен като че е пристъпил от нарисувана преди векове картина. Ако трябваше да обикалям наоколо в чорапогащник, сигурно и аз щях да съм кисела.
Макар че и под двете ми ръце имаше по един мъж, Жан-Клод бе този, който ни заведе до изцяло тапицираните столове - единият в златисто, а другият в сребристо, с купчините им от бели възглавници. Спря пред бялата дървена масичка за кафе, върху която имаше кристална купа с бели и жълти карамфили. Деймиън също спря на мига и застана много неподвижно под допира на ръката ми. Джейсън се пльосна грациозно в зластистия стол, който бе най-близо до камината. Ашър застана прав от другата страна на сребристия стол, колкото се може по-далече от Мюзет, без да напуска стаята.
Мюзет каза нещо на френски, Жан-Клод й отвърна също на френски, и аз всъщност разбрах, че той й обясни, че аз не говоря френски. Тя изрече още нещо, което бе пълна загадка за мен, след което премина на английски със силен акцент. Повечето вампири нямат акцент, поне не и тези в Америка, но при Мюзет беше невероятен. На места толкова наситен, че знаех, че ако заговори прекалено бързо, английски или не, нямаше да мога да я разбера.
- Деймиън, мина толкова време, откакто оказа благоволение на двора ни с присъствието си.
- Предишната ми господарка не се интересуваше от дворцовия живот.
- Странна е, господарката ти Морворен.
Почувствах как тялото на Деймиън реагира на името, сякаш го зашлевиха. Погалих го по ръката по начина, по който човек успокоява разтревожено дете.
- Морворен е досатъчно силна, че да се съревновава за място в Съвета. Даже й беше предложено предишното място на Земетръс. Дори не й беше необходимо да се бие за него.
Беше дар. - Мюзет наблюдаваше Деймиън, изучаваше лицето му, тялото му, реакциите му.
- Защо, според теб, тя отказа такъв дар?
Деймиън преглътна, дишането му беше треперещо.
- Както казах - наложи му се да прочисти гърло, за да довърши - старата ми господарка не обича дворцовия живот. Предпочита усамотението си.
- Но да се откажеш от място в Съвета, което ти е предложено без риск от битка, е лудост. Защо Морворен би направила това?
Всеки път, в който тя изговаряше името й, Деймиън трепваше.
- Деймиън отговори на въпроса - намесих се. - Предишната му господарка е харесвала уединението си.
Мюзет обърна сините си очи към мен и абсолютната студенина в погледа й ме накара почти да си пожелая да не се бях намесвала.
- Значи, тази е новата.
Тя се приближи към нас, и това не бе просто плъзгане, а люлеене на бедра, под полата имаше високи токове. Такава плавна походка не се получава без тях. Високият тъмен и плашещ мъж се движеше зад нея като сянка. Младото момиче остана седнало пред камината, бледосините поли на роклята й бяха разперени около нея, сякаш бяха наредени. Ръцете й седяха много неподвижно в скута. Тя също изглеждаше като подредена, като че й е било наредено „седни тук ето така" и тя щеше да продължи да седи тук по този начин, докато Мюзет не й кажеше да се премести. Определено гадост.