Небесносини грехове

 Дълбоко под „Циркът на прокълнатите" имаше нещо, което приличаше на километри от подземни помещения. Те са били домът на Господарят на града на Сейнт Луис, който и да е бил в съответния момент, от незапомнени времена. Единствено големият склад над земята се е променил. Жан-Клод беше модернизирал подземието, обзавел наново част от него, но това бе всичко. Все още бяха стая след стая от камък и факли.

За да омекоти каменния вид Жан-Клод беше използвал огромни прозрачни завеси, за да направи нещо като шатра, за стените в дневната си. Отвън бе бяло, но след като човек разтвореше първите висящи „стени" цветовете ставаха сребристо, златисто и бяло.

Джейсън се беше протегнал, за да разтвори завесите, когато Жан-Клод премина през тях.

Той ни направи знак да се върнем обратно, а върху устните си беше поставил пръст.

Преглътнах поздрава си. Беше облякъл тесни кожени панталони, върху тях имаше ботуши с височина до бедрата, така че беше трудно да се определи къде свършваха панталоните и къде започваха ботушите. Ризата бе една от типичните за него, в стил от 18- ти век, с издутини от дипли по ръкавите и шията. Но цветът на цялата тази коприна бе нещо, което досега не бях виждала на него. Трептящо синьо с нюанс между кралско синьо и тъмносиньо. Цветът караше среднощносините му очи да изглеждат по-сини от всякога.

Лицето му бе както винаги безупречно, спиращо дъха. И както обикновено, той беше като сбъднат мокър сън - прекалено красив, за да е истински, прекалено чувствен, за да е в безопасност.

Сърцето ми биеше в гърлото. Исках да се хвърля върху него, да се обвия около него като одеало. Исках всички тези черни къдри да обвият тялото ми сякаш ме докосваше жива коприна. Исках го. Почти винаги съм го искала, но тази вечер ИСКАХ него. С всичко, което ставаше и което щеше да стане, можех да мисля единствено за секс, секс с Жан-Клод.

Той се плъзна към мен, а аз протегнах ръка, така че да не ме докосва. Ако ме докоснеше дори само с пръст, не бях сигурна какво ще направя.

Той изглеждаше объркан и чух гласа му в главата си.

- Какво не е наред, ma petite?

Все още не умеех да разговарям със съзнанието си и да не се замислям, така че не се опитах. Само вдигнах лявата си ръка и посочих към часовника си. Оставаха десет минути до полунощ.

И аз като Пепеляшка всяка вечер трябваше да съм се прибрала преди полунощ. Бях казала на колегите си, че това е обедна почивка, и понякога наистина ядях. Но това, което трябваше да храня на всеки дванайсет часа, нямаше много общо със стомаха ми. Не, с по-ниски места, определено с по-ниски места.