Последните българи
- Автор: Маринов Делиян
- Серия: Колекция "Дракус" #14
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-95-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните българи». Краткое содержание книги:
В далечината, откъм Буковия лес, се чу воят на десетки вълчища. Стоимен преглътна отново. Небето постепенно потъмняваше, а севернякът засилваше повеите си.
Нямаха много време за губене.
Изведнъж Учителя започна да ридае. Избилата влага от очите намокри бузите и брадата му.
— Изстрелът в стомаха е позор за ловеца — рече накрая с хрипливия си глас.
Бай Стоимен знаеше, че каквото и да отговори на съратника си, срамът, който изпитваше, никога няма да намалее. Ето защо го притисна силно в обятията си.
После се обърна и грабна лежащото на снега самоделно копие.
— Отивай в плевнята, преди зверовете да са се спуснали! Аз ще я довърша — бяха последните му думи, преди да поеме към притъмнялата гора. Отвъд нея се намираше мястото, където Учителя беше ранил кафявата мечка.
За седемдесетгодишната си възраст бай Стоимен чувстваше неимоверна сила и енергия. Знаеше, че адреналинът е причината. Още когато правеха кроежи как да умъртвят мечката, старецът подозираше, че планът няма да успее. Докато вървеше в леса и размишляваше, не пропускаше да следи внимателно околната обстановка.
Вярно че зимата беше сезон, в който някои обитатели на гората спяха, но сега наистина всичко беше притихнало. И макар коварният сезон вече да се отдръпваше, признаците на зараждащия се наново живот бяха нищожни. Докато крачеше ловко и предпазливо, бай Стоимен си мислеше, че природата вече не е същата. Законите ѝ се меняха и затова беше виновен човекът, който я съсипваше с дейността си.
Покритата с едри преспи полянка до Мръсния вир, вече се виждаше. Бай Стоимен забави крачка и започна да се оглежда. Заедно с падащия мрак ставаше все по-тихо. Старецът успя да успокои тежкото си дишане. Трябваше да се слее напълно с нощта.
Когато се озова до полузамръзналия извор, където мечката явно беше търсила храна, бай Стоимен видя кръвта.
Сега единственото, което чуваше, беше лудо биещото си сърце.
Огледа набързо мястото. Видя ясно и отчетливо кътчето, където Учителя беше заложил хванатия по-рано заек. С периферното си зрение забеляза и дървото, където съратникът му се беше качил, в очакване на мечката. Стоимен се смръщи при мисълта за това, как при качването и слизането Учителя само е влошил състоянието на десния си крак. Разстоянието между заложената примамка и дървото не бе никак малко и макар Стоимен да беше настоявал той да стреля, другарят му бе категоричен. Заради едната гордост и някогашно реноме на най-добър ловец в околията куцият и твърдоглав старец бе упорствал той да убие животното.
Бай Стоимен проследи с поглед кървавата диря — на белотата на снега аленият цвят се виждаше отчетливо. Докато поемаше по нея, старецът не спираше да псува на ум.
Пустият му с пуст Учител! Уважено право и принципи… Какви глупаци бяха да вярват, че с единствения им останал куршум ще свалят кафявата мечка. Дори да беше уцелена в сърцето, шансовете си оставаха минимални.
„Проклети пушкала̀“, изплю се Стоимен и стисна още по-силно копието си.
Беше зима, а в този сезон мечките не се ловяха с кучета и огън. Единственият шанс за мъжа да премахне звяра, беше да навлезе в бърлогата му.
Също както в отминалите дни на детството му, когато го бяха включвали в хайки. Само че тогава времената бяха съвсем други…
Животът в село Жерка бе процъфтявал по времето на бай Стоименовата младост. Овцевъди, тъкачи, тютюнопроизводители. Различните родове — всеки поддържащ собствен занаят — правеха така, че в китното родопско местенце да има изобилие от блага и живот. За седемдесетте си години обаче старецът бе видял възходите и паденията на джебелското село. Постепенно различните занаяти бяха замрели, а с тях и практикуващите ги фамилии. Младите един по един се изтеглиха в съседните по-големи села и градове. Спряха да функционират локалните магазини. Поддържаната и обработвана земя беше превзета от бурени, а къщите се превръщаха в призраци. Пътищата се разрушиха напълно. Селяните се топяха, а в планината и високите гори започнаха наново да се въдят мечки, вълци и други хищници, които с всяка година освирепяваха за повече храна и вече слизаха в Жерка да нападат оредяващите стопанства. Година след година овцете, останали наследство от рода му, се топяха.
Съседните стопанства също запустяваха. Дивото се надигаше и хищно поглъщаше това, което беше останало от селото.
Докато накрая не останаха четирима: Стоимен, жена му — баба Донка, Кунчо и Учителя. И макар да бяха заживели заедно и да бяха оцелели вече три зими под един покрив, терорът от кафявите мечки продължаваше да нараства.
Ето защо той трябваше да я убие. Не само заради козината, с която щеше да направи нов кожух на Учителя и не само заради месото и мазнината ѝ.