Клиника в средата на нощта

Дежурната сестра, успяла да се отзове по-бързо от мен, просто се суетеше край нея, без да прави нищо съществено, паникьосана от невъзможността на ситуацията.

Приближих се разтреперан, втренчен в мониторите — показателите върху тях бяха в потресаващ дисонанс със състоянието на съпругата ми. Пулсът, учудващо забавен, и артериалното налягане — със съвсем нормална амплитуда, не показваха никакво отклонение. Вълните, регистрирани от енцефалографа отговаряха на тези при дълбок сън и нямаше как иначе да е — лично бях присъствал при седирането на Шели — наблъскахме я с конски дози лекарствени коктейли, за да я държим в покой.

По всички правила на медицинското изкуство съпругата ми би трябвало да спи, а не да буйства върху леглото, или поне апаратурата би трябвало да реагира по някакъв начин. Всъщност това явно беше сторил с влудяващото си виене само детекторът за мускулна активност, фиксиран върху бедрото ѝ.

Отстраних леко медицинската сестра и изключих алармения сигнал. Погалих любимата русолява главица, после нежно я натиснах към възглавницата. Наместих две почти изскубнали се от абокатите системи.

— Кротко, миличка! Трябва да лежиш спокойно, най-лошото мина!

Изричах клишираните лесносмилаеми фрази, обаче Шели едва ли ме разбираше. Продължаваше да върти огромните си очи, досущ като пациентите, които приемахме в клиниката с вече засегнат от съдовия инцидент мозък, но все още в съзнание. Сякаш искаха да ти кажат нещо, а силите им стигаха само за това — пулеха се и преглъщаха с усти, като риби, извлечени на брега. Гърдите ѝ трескаво се вдигаха и отпускаха, без да следват ритъма на командната апаратура. От ъгълчетата на устата ѝ, покрай пластмасата на тръбата, се стичаха слюнки. Чуваше се и ръмжене като от куче с намордник.

Обърнах се към сестрата, която стоеше встрани от мен и ни наблюдаваше с очи, подобни на Шелините.

— Извикайте доктор Дойл! Легнал е в спалното помещение до къта за отдих!

— Имаш ли обяснение за това, което се случи? — попитах приятеля си токсиколог половин час по-късно, докато дърпахме бързи цигари край фонтанчето на Тирон.

Шели, вече дишаща самостоятелно и изведена от медикаментозната кома, отново беше заспала в бокса си под наблюдението на медицинската сестра.

Колегата Дойл ми подари онази негова момчешка усмивка, която не слизаше от устата му и в най-напрегнатите ситуации.

— Арчи — рече и издуха поредица от ароматни клъбца, — не си забравил какво обичаше да казва нашият любим професор Костелиан: „Мили момчета, болест книжки не чете!“. Лекарят, с присъщия си оптимизъм, се опитва да повярва, че отлично познава състоянието на пациента си, в най-добрия случай е проучил десетки, даже стотици сходни казуси, направил си е съответните изводи и точно когато си мисли, че владее ситуацията — хоп — с пациента става нещо, което разбива всичките му теории на пух и прах. Доста неща при V-вируса не са ни ясни. Знаем, че тялото на Шели със сигурност е влязло в контакт с този агент, но дали ще се зарази, или ще го надвие, само бъдещето ще покаже. А това в бокса си беше равносилно на чудо. По-малко от двадесет и четири часа, след като е изгубил почти шейсет процента от кръвта си, пациентът тръгва към оздравяване и органите му започват да функционират плашещо добре… Аз лично нямам отговор на въпроса ти…