Клиника в средата на нощта

Опитах се да срещна невиждащите ѝ очи, ала когато понечих да я уловя в прегръдка, жена ми нададе грозен писък:

— Махни се от мен!!!

Фигурата ѝ се разми, все едно обвита в дим — толкова бързи бяха движенията ѝ. Перна едва-едва с обратната страна на полуразтворената си десница четинестата ми буза, но усещането беше, като че ме удари парче скала. Загубих равновесие и полетях назад. През секундите, преди гърбът ми да срещне каменната настилка в основата на стълбите, писъците на Шели пронизваха ушите ми.

Останах да лежа, опитвайки се да намеря дъха си, стиснал до болка клепачи, докато най-накрая се възцари тишина. Предпазливо отворих очи — погледът на съпругата ми осезаемо започна да се изпълва с разум, миг по-късно се фокусира върху мен.

По откритите части на тялото ѝ, там, където я близваха слънчевите лъчи, започнаха да се появяват червени петънца. Скоро в средата на петънцата щяха да се надигнат белезникави мехурчета. Умът ми, учудващо запазил аналитичните си способности, пресметна, че разполагам с не повече от три минути, за да я вкарам на сянка, преди уврежданията от токсините, отделили се при изгарянията и започнали да циркулират в нея, да са станали необратими.

— Какво ми направиха, Арчи?! — не беше въпрос, а осъзнаване на тежестта на присъдата.

— Шели — казах и усетих влага да се стича по лицето ми — трябва да влезем в клиниката! В светлоизолирана стая!

Съпругата ми отклони тъжните си кафяви очи.

— Не искам да водя такъв живот, мили мой! Живот на кръвопиец, който се страхува от слънцето, защото сърцето му е по-черно от нощта! Обичам те и винаги ще те обичам! Мисля, че ще ме разбереш!