Ловците

— Не знаех какво да правя с него — отвърна Кастило.

— Това пък какво ще рече?

— Той видя прекалено много, чу прекалено много, направи прекалено много. Или е на осемнайсет, или на деветнайсет и се питам дали умее да си държи устата затворена.

— Ясно — отвърна Д’Алесандро.

— Не можех да го оставя в Буенос Айрес — продължи Кастило. — Той е към охраната на посолството. Мисля, че е чиновник. Частта им я ръководи един сержант — добър човек — но същият този сержант ще започне да задава въпрос в мига, в който го види. „Лестър, момчето ми, къде беше и какво прави?“

— Точно така — съгласи се Д’Алесандро.

— А в пехотата, когато сержантът зададе въпрос, ефрейторът е длъжен да отговори — обясни Кастило.

— Дори майор от армията да му е наредил да си държи устата затворена — кимаше Вик. — А тъй като няма начин да разкажеш на сержанта какво става… Здравата си го загазил, Чарли.

— Освен че съм задължен на Брадли, че ми спаси задника, аз го харесвам.

— А сержантът не се ли чуди къде се е дянал малкият?

— Помолих Алекс Дарби да каже на посланика, че съм изтеглил Брадли с нас. Така сержантът ще си трае поне няколко дни, но дори посланикът и Дарби не могат да наредят на сержанта да не любопитства.

— Значи го вземи от сержанта. Прехвърли го някъде. Можеш ли?

— Къде да го прехвърля? „Добре дошъл в Кемп Лежон, ефрейтор Брадли. Къде служихте досега, с какво се занимавахте и защо така ненадейно ви прехвърлят тук? Как така не можете да ми кажете? Какво означава строго секретно по заповед на президента?“

— Да, бе — съгласи се отново Д’Алесандро и се изкиска. — Добре тогава, набутай го в Браг. Обади се на Макнаб и му обясни какъв е проблемът.

— Ефрейтор от морската пехота ще бъде като трън в очите на всички в специалния тактически център.

— Не е задължително — отвърна Д’Алесандро. — Говореха да вземат някой и друг пехотинец — дори доста пехотинци, две или три хиляди — в „Специални операции“. Поредният брейнсторминг на Шумейкър, струва ми се.

Генерал Питър Дж. Шумейкър бе началник-щаб на американската армия.

— Шумейкър е един от нас, Вик — отбеляза Кастило.

— Знам. Едно време се познавахме. Бях оръжеен техник в екипа му. Свестен човек. Идеята не е лоша, но като знам откъде идва… Както и да е, в момента набират пехотинци. Те могат да ни кажат къде грешим. Предлагам да прехвърлим малкия при тях.

— Където ефрейтор Брадли ще е като трън в очите на яките мъжаги — засече го Кастило. След тези думи се разсмя. — Повечето от тях са преминали през курса по бодибилдинг на „тюлените“ и приличат на Арнолд Шварценегер.

— Не мога да ти предложа нищо по-добро, Чарли. Или това, или няма друго.

— Добре, това ще бъде. Ще позвъня на генерал Макнаб.

— Аз ще се оправя с Макнаб. Остави малкия при мен. По обед ще ни вземат и ще го закарам в Браг.

— Благодаря, Вик.

Тъкмо се връщаха в хола, когато се чу мелодичен звън и Вик Д’Алесандро отиде да отвори вратата.