Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Момиченце в дрипи. Носеше пръчка — стискаше я в двете си ръце. Десетина мъртви ризана висяха за опашките си от колана й. Пред очите му момичето подскочи и размаха пръчката. Удари нещо и се затича след него, скочи и заклещи малката твар, гърчеща се на земята. След миг вдигна ризана и го погледна. Бързо изви врата му и го върза на колана си. Наведе се и взе пръчката. И отново запя.
Хеборик спря. Щеше да е трудно да я подмине незабелязан. „Но не и невъзможно.“
Ненужна предпазливост може би. Все пак се задържа в сенките, докато детето пристъпваше напред, придвижваше се само когато момиченцето извърнеше гръб, без нито за миг да откъсва очите си от него.
Скоро след това го подмина.
Утрото настъпваше и станът щеше да загъмжи, пробуден. Хеборик закрачи още по-бързо, най-сетне се добра до шатрата си и се шмугна вътре.
Освен момичето не беше видял никого.
Когато прецени, че вече се е скрил, момиченцето бавно се обърна. Песента му заглъхна, то се взря в сумрака и прошепна:
— Смешни човече, помниш ли мрака?
Една шеста камбана преди разсъмване Леоман с неговите двеста пустинни воини удари малазанския лагер. Пехотата, оставена на постовете, беше в края на смяната си: бойците се бяха събрали на уморени групи, за да посрещнат слънчевия изгрев — пропуск в дисциплината, който ги превръщаше в лесни мишени за стрелците, приближили се на трийсетина крачки от стражевия периметър. Стрелите, пуснати в залп, изшепнаха и малазанските войници нападаха по земята.
Най-малко тридесетина обаче не бяха убити на място и крясъците им, изпълнени с болка и страх, огласиха безмълвната нощ. Стрелците вече бяха оставили лъковете и тичаха напред с ножовете кетра, за да довършат ранените стражи, ала не бяха пробягали и десет крачки, когато Леоман и конните му воини препуснаха около тях и удариха здраво през пробива.
И в лагера.
Коураб Билан Тену’алас яздеше до командира си, с оръжието с дългата дръжка, наполовина меч, наполовина — бойна брадва в дясната ръка. Леоман беше в центъра на дъгата на атакуващите, която предпазваше втората вълна конници, от която долиташе силно бръмчене. Коураб знаеше какво означава то — командирът му беше изобретил своя отговор на морантските муниции, с две глинени топки, пълни с масло и свързани с тънка верига. Палеха ги като светилници, завъртаха ги и ги хвърляха като ласа.
Пустинните воини вече бяха между огромните фургони на обоза и Коураб чу как първите ласа изплющяха. Лумнаха пламъци и нощта се стопи в червеното им сияние.
И в този момент Коураб видя някой да бяга от пътя на коня му и замахна с брадвата си. Ударът в покрития с шлем тил на бягащия малазанец бе толкова силен, че за малко да му изкълчи рамото. Швирналата кръв го оплиска по ръката, докато издърпваше оръжието — изведнъж бе натежало, той го погледна и видя, че е помъкнало със себе си шлема, след като го беше посякъл на две. От бронзовата чаша се изсипаха мозък и парчета кост.
Той изруга, забави бесния галоп на коня и тръсна оръжието, за да го освободи. Боят вече се вихреше от всички страни, кипналите пламъци поглъщаха поне десетина фургона и шатри. Войниците ставаха все повече. Чу отсечени команди на малазански и металните стрели на арбалетите полетяха срещу конниците.
Високо и пронизително прозвуча боен рог. Коураб изруга свирепо и обърна коня си. Беше загубил връзка с Леоман, макар че виждаше неколцина от другарите си. Всички отвръщаха на призива за оттегляне. Беше длъжен да го направи и той.
Брадвата тежеше, още обременена с проклетия шлем. Той подкара коня назад по широката пътека между палатките на трапезарията. Една стрела удари земята на петнайсетина крачки напред, Коураб се сниши и се изви, за да потърси с очи откъде е дошла.
И видя цяло отделение малазанци, всички с арбалети — всички освен един, заредени и насочени към него; видя и сержанта, който гълчеше войника, че е избързал. Сцена, която улови между два удара на сърцето. Кучите синове бяха на по-малко от десет крачки.
Коураб хвърли бойната брадва, изкрещя и смуши коня си настрани, право в стената на една от походните столови. Въжетата се изпънаха, изтръгнаха тежките клинове от земята, изпращяха колове. Сред шумотевицата и хаоса Коураб чу как арбалетите иззвънтяха — но конят му вече падаше на една страна, а той вече скачаше от седлото и обутите му в мокасини крака се измъкваха от стремената.
Блъсна се в рухващата стена на шатрата миг преди конят му да се превърти с цвилене и да го последва.