За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Студентите се оглеждаха стреснато. Някои надничаха през прозорците, една от девойките се разплака, на проф. Шамсир Растоги му прилоша; обсъждаха се всевъзможни версии и възможности за международни заговори, сепаратистки брожения или местни етнически разпри. Споменати бяха сикхите и кашмирците, силен бе още споменът за клането в Гуджарат, друг се сети за пустинниците от Раджастан, трети за лидера на „Аум Шинрикио“ Шоко Азахара. Тихо бе произнесено и името Осама.
– Китайците идват! – каза зевзекът Банким, но шегата му се стопи сред напрежението.
– Спокойно, колеги, грешка някаква… – балансираше между отговорност и мъдрост ректор Ашвалайана, но думите му не успокоиха никого. Не е грешка – виждаше се сред тази смес от страх и олово, с която бе наситен въздухът.
– Дяволска мелница! – промърмори проф. Харви Гарфийлд по-скоро на себе си, отколкото на околните. – Цял живот търсиш идеалното общество и не ти остава време да разбереш, че няма идеално общество! – каза го на нощната бутилка, която сама се издигаше към чашата. Главата му тежеше.
– О, модус вивенди! – хвана се за темата като удавник за сламка Рамакришна Ашвалайана.
– Поне не в този свят! – каза Гарфийлд. – „Су“ означава „добър“!
В коридора отекнаха стъпки. Тежки стъпки. После вратата към залата избухна. Не се отвори, не се счупи вратата, а избухна като снаряд и през зейналата дупка минаха трима брадати мъжаги, въоръжени до зъби, както се пише по романите. Двамата носеха автомати и ножове, под диплите на одеждите им – странна комбинация между маскировъчни военни дрехи, джайнистки ширити и шудристки парцали, сивееха гранати; единият държеше сплескан пакет с големината на дипломатическо куфарче, вероятно натъпкан с експлозив. От пакета се подаваше калаено синджирче. Чалмите на двамата бяха мръсно оранжеви като преседяла и изсушена мандарина, а в чалмата на водача бяха вплетени свилени нишки, тъй бе отредил пророк Мохамед – тези, които са отпред, да бъдат самотни и обладани.
Третият – тарторът на групата, човекът, който разполага с мислите и с волята на околните, бе затъкнал в колана на европейския си панталон дълга сабя в сребърна кания, а към маоистката му куртка бяха закачени опърпан кобур с пистолет и къс скитски нож в златен кинджал, от който се сцеждаше кръв. Кръвта вървеше след него на точки и линии като пътека от червени удивителни. Лицето му бе и красиво, и грозно едновременно, с тази сурова мъжка красота, изваяна от времето след сливането на първобитните арии и дравидите, примесено с много моголска кръв. Изглеждаше умен, хитър, властен, жесток, безпощаден. Непредсказуем. Името му бе Абдул Нирупам Кхан.
Два дни по-късно раздутото му тяло щеше да плува сред мътните води на река Ямуна, опиянени от слънцето риби щяха да разнищват свилата от шамията на чалмата му, а името Абдул Нирупам Кхан щеше да бъде издълбано от заклет следовник върху камък от платото Билкампур някъде сред пустинята Тар. Защо точно там, а не другаде щеше да бъде издълбано името му? Един Господ знае! Християнският Господ или Буда, а може би Тангра или Аллах.
– Останете по местата си! – каза. – Който потърси смъртта си, ще бъде убит!
Трима са тук, но отвън сигурно чакат още тридесет, опитваше се ректор Ашвалайана да поддържа връзка между отговорността и разсъдъка си. Той знаеше, че университетът има стабилна охрана. След щурма на индийските войски над Златния храм в Амритсар, индийската Хирошима в Бхопал и убийството на Индира Ганди през октомври 1984 г. грижата за спокойствието на университета бе поета от делхийската полиция, а след терористичната атака срещу парламента през декември 2001 г. бяха взети изключителни мерки за сигурност. Полицаи и цивилни стражи пазят входовете и паркингите, сградите на ректората и на факултетите, да не говорим за химическите секции и за лабораториите на Гарфийлд, около които дава наряд цял взвод войничета от Вътрешни войски. Сравнена с европейските висши учебни заведения, просветната обител на Ашвалайана бе като укрепен форт, а сравнена с американските колежи и университети, бе като непревземаема крепост. Да не забравяме, че това не е Оксфорд или Бирмингам, а още по-малко Харвард или Станфорд, да речем; това е Делхи и тук нещата са различни – ядрената рулетка между Делхи и Исламабад е завъртяна, не се знае докъде ще се срутва демографската лавина и докога ще се разрастват кастовият разгул сред мюсюлманите и корупцията сред индусите, пенджабските ултра само временно поприсвиха идеята си за чисто теократично общество, кашмирският конфликт отдавна не е териториален спор, а е религиозна битка, повод за тежка и продължителна гражданска война, и ислямският фундаментализъм не би трябвало да се подценява; тук традициите са майката и бащата на битието, а човешкият живот има по-друга стойност.