За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
„За следващата му лекция трябва да предвидим централната аула на университета!“ – помисли ректор Ашвалайана, но изглежда бе произнесъл мислите си на глас, защото проф. Харви Гарфийлд добави:
– Поучавайте ме още, почитаеми!
– Да бъде, мили мой! – отговори Ашвалайана и това бе поредният философски триъгълник между ерудицията на Синг, поетичната нагласа на ректора и тънкия сарказъм на американеца.
Древните санскритски притчи твърдят, че същността на съществата е земята, същността на земята е водата, същността на водата е тревата, същността на тревата е човекът, а същността на човека е речта. Погълнатата храна се превръща в нечистотии, плът и мислене, изпитата вода се разпада на храна, кръв и дихание, огънят се трансформира в кости, костен мозък и реч. От храната възниква мисленето, от водите – диханието, а от огъня – речта.
– Почитаеми, поучавайте ме още! – моли ученикът в Упанишадите.
– Да бъде, мили мой! – казва учителят. – Когато, мили мой, се бие млякото, най-финото се отделя и става масло. По същия начин, мили мой, от погълнатата храна най-финото се отделя и възниква мисленето. От водата, мили мой, когато се пие, най-финото се отделя и възниква диханието. От огъня, мили мой, най-финото се отделя и възниква речта. От храната, мили мой, възниква мисленето, от водата – диханието, а от огъня в тялото – речта.
Ето в тези води плуваше лодката на Синг, Ашвалайана и Гарфийлд. Лодката беше с три гребла, всеки загребваше с греблото си опит и мъдрост, богинята Реч кокетничеше с повелителя на ритуалното слово Вачаспати, а научното, религиозното и космогоничното се заплитаха в сложен възел. Беше неясно кой е учителят и кой е ученикът, но и тримата знаеха, че проф. Синг е този, който може да разплете възела.
– Подобни гигантски скокове е имало преди 300 000 години, преди 35 000 години, преди 13 000 години, преди 6000 години. Сякаш някой е слизал периодично на Земята, измитал е дотогавашния биопродукт и е засявал нов. Дали това е ставало, когато еволюционните процеси са заспивали на волана на историята и са обръщали посоката си, дали когато човечеството е изпадало в беда и е намалявало главоломно? Или може би всичко е свързано само с капризите на боговете, които са решавали да сменят хората с други?
Проф. Сарвепали Синг умишлено бе разстилал тезата си нашироко и постепенно, за да влезе аудиторията в арената на коридата, а сега хвана бика за рогата и скочи в дълбокото:
– Тези, които понякога слизат при нас от небесата, са реални същества, а не творчески плод на религиите и песните. Богове или астронавти, те присъстват във всички библейски митове и текстове, вплетени са в духа и архитектониката на паметниците на културата от древността.
В този момент някъде зад прозорците проехтя първият изстрел. Чу се откъм обсерваторията на катедрата по астрономия, после проехтя втори откъм парниците на ботаническия факултет, викове и тропот в посоката към главния вход, съвсем близки гърмежи, трясък на граната и отново тежки стъпки на тичащи хора. Всичко наоколо изведнъж бе станало необичайно и далеч от битието, сякаш бе сменена оста на въртене на живота и сякаш грозд от камбани бе закачен на върха на джамия; тръпнеше северното крило на университета, усилваха се суматохата и тътенът, а после врявата рязко замря и настана покой, пълен със страх и олово.
Проф. Сарвепали Синг бе спрял лекцията си и зачака развоя на събитията. И капчица притеснение нямаше в очите му, а само любопитство, пространство пред предизвикателството да се запознаеш с още един древен език – езика на тероризма. Той не знаеше, че третата лекция „История на човечеството“ в Делхийския държавен университет е последната лекция в живота му и че е настъпила неговата съдбовна йаджна, не знаеше, че прана е довела седемте си огъня и че времето му прехвърля онази висока стена, зад която нестинарката смърт танцува върху горещата длан на теджас, но дори и да знаеше, пак щеше да довърши спокойно лекцията и чак тогава да забрави името си, да обърне поглед към върховния Брахман, а ако му остане още малко време, да се вглъби в разчитането на поредните древни текстове. Подобно на гълъб, който събира гнездото си, тридесет години Сарвепали бе отделял капчиците мъдрост сред реките незнание, затова знаеше, че както реките текат към моретата и се загубват в тях, когато ги достигнат, а там формите и имената на реките изчезват и остава само името на морето, по същия начин се изгубват и тези шестнадесет човешки части, когато достигнат пуруша.