Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Даг усети в гласа й тон, който не бе чувал преди, и се заслуша, но тъй като тя не продължи, той обърна глава и погледна към Аделхайд. На лицето му не трепна нито един мускул, но студенината в очите му отстъпи място на леко съчувствие. Това беше достолепноизглеждащ човек — с цялата си красота, освободен, без предишната неувереност.
Аделхайд спокойно срещна неговия поглед.
— В баща ти ли смяташ, че съм била влюбена? — попита тя с привидно спокойствие в гласа си.
Той й отправи учуден поглед и кимна едва забележимо.
— Да — рече тя и продължи спокойно, — обичах го и ще го обичам до края на живота си. Баща ти беше силен и… добър. Но обичах и теб, доколкото ти ми позволяваше това и доколкото събитията и настроенията в нашия живот го позволяваха. Много пъти ти и баща ти се сливахте за мен в образа на един-единствен мъж, с всички качества, които са ценни за мен. Към загадъчния младеж в теб се стремеше всичко младо и непосредствено в мен, а силата на баща ти означаваше за мен сигурност за всичките ми мисли и страхове в живота, които нося със себе си от предишното ми безрадостно съществуване.
Външно нямаше промяна в Даг, но изглежда, че внимателно слушаше думите й.
Аделхайд продължи, но гласът й загуби привидното си спокойствие:
— Двамата ви слях в една любов, но дълбоко в мен тя не беше цяла; човек трябва да има и в усещанията си онзи, когото обича в мислите си.
Самообладанието на Аделхайд бе изчезнало. Тя се стресна от звука на собствения си глас — думите й бяха прозвучали умоляващо. Сега усети болезнено, че вътрешното прояснение, което ставаше в този миг в Даг, може да го преобрази в онова, за което бе копняла от първия ден на любовта си. Близкият човек, на когото може да се довери и облегне винаги, с който може да разговаря за всичко, като под цялата тази зрялост и сила вътре в него ще остане един вечен младеж, с жизнен дух и настроение, с приятелска усмивка, независимо от цялата му строгост. И точно сега, когато той можеше да спечели цялото й сърце и да слепи счупените парчета на душата й, тя трябваше да го загуби. Точно сега, когато тя можеше да има стойност за него, узряла от мислите и думите на Стария Даг и от личния си горчив опит, с който бе дошла от предишния си живот. Сега, когато тя най-после чувстваше, че може да му се отдаде изцяло, с всичко, безгранично.
Бе стояла, свела поглед надолу. Сега вдигна очи и го погледна. Той остана неподвижен на мястото си, но горчивата му усмивка бе изчезнала. В него имаше толкова много от онзи див и красив младеж, който бе сграбчил сетивата й тук, до камината, още при първата им среща. Светлината от камината обаче сега бе неясна за нея заради сълзите.
Трепна, когато Даг се раздвижи. Той отиде до камината и толкова силно ритна с крак големия пън в нея, че от него се разлетяха безброй искри. Безответната му поза и силният удар бяха нанесени сякаш в сърцето й. Да, това беше отговорът на нейните думи и на всичко, което тя бе мислила и чувствала. Помисли си, че се задушава, цялото помещение се завъртя пред очите й, подът се залюля. После обаче успя да въздъхне дълбоко и отново да се вземе в ръце. Погледна Даг. Светъл отблясък, който ту потъмняваше, ту отново заискряваше, падаше от камината върху него. Сякаш светлина и мрак се бореха около него; и дали заради пламъците, или пък заради душевно вълнение, изразът на лицето му се променяше, сякаш и вътре в него се бореха светлина и мрак. Пламъците постепенно се смаляваха и гаснеха в огнището с тихо пращене. Лицето на Даг все повече се сливаше с мрака, само понякога върху него блясваше слаб отблясък. На Аделхайд й се струваше, че пред нея е герой от разказите на Стария Даг. Нещо респектиращо, дълбоко и прастаро от рода му сякаш възкръсваше сред тази червеникава, трепкаща и умираща светлина. Ловец, който дебне с очи и уши дивеч в гората, а напрежението му като че ли се изразява единствено в мълчаливия му дъх, който достига кулминацията си в момента, когато ще бъде отнет живот.
Последният пламък в огъня умря, стана полутъмно. Аделхайд отстъпи ужасена назад, когато разбра, че той е до нея, но в същия момент ръцете му я прегърнаха и тя се намери здраво между тях.
Луната светеше в спалнята през прозореца. Завесата на прозореца към леглото бе отгърната и светлината проникваше направо до възглавниците там. Аделхайд обърна глава върху възглавницата си към луната. Промърмори някакви неразбрани думи в съня си и продължи да спи. Косата й се спускаше като златен водопад върху възглавницата. За пръв път, откакто бе станала зряла жена, си бе легнала да спи без нощна забрадка върху косата си.