Сан Феличе
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сан Феличе». Краткое содержание книги:
Иллюстрации Е. Ганешиной
Рицарят довършваше закуската си, когато пред вратата спря кола. Джованина отвори и въведе секретаря на принца; принуден да отиде на съвета по обяд и като искал да поговори преди това със Сан Феличе, принцът му изпращаше колата си с молба веднага да тръгне. На входната площадка рицарят срещна раздавача, влязъл през отворената врата; носеше писмо.
— За мене ли е? — запита Сан Феличе.
— Не, ваше превъзходителство, за синьората.
— Откъде?
— От Портичи.
— Занесете го по-бързо. Навярно е от дойката на синьората.
Сан Феличе продължи пътя си и се качи в колата, която веднага се понесе в галоп.
Луиза чу краткия разговор между раздавача и съпруга си; пресрещна раздавача и грабна писмото от ръцете му.
Почеркът беше непознат. Тя отвори машинално писмото, погледна подписа и ахна: писмото беше от Салвато.
Притисна го до сърцето си и изтича да се затвори в свещената стая. Стори й се, че би било кощунство да прочете другаде първото писмо, което получаваше от любимия си.
— От него — промълви тя, като се отпусна в креслото до възглавието. — От него!
Един миг стоя така, неспособна да чете: кръвта, лумнала от сърцето към главата, туптеше в слепоочията и замъглявате погледа й.
Салвато пишеше от бойното поле:
„Благодарете на Бога, многообична ми! Пристигнах навреме за битката и не останах настрана от победата; Вашите свети, девически молитви бяха изпълнени; призован от най-прекрасния си ангел, Господ бдеше над мене и над честта ми.
Не е имало по-пълна победа, многообична ми Луиза. Скъпият ми генерал ме притисна до сърцето си и още на бойното поле ме произведе бригаден командир. Армията на Мак се изпари като дим! Заминавам веднага за Чивита Дукале, откъдето ще намеря начин да Ви изпратя това писмо. В безредието, което ще последва нашата победа и поражението на неаполитанците, не може да се разчита на пощата. Обичам Ви със сърце, преливащо от любов и гордост. Обичам Ви! Обичам Ви!…“
„Чивита Дукале, 2 часа сутринта.
Ето ме вече с десет мили по-близо до вас. Намерихме с Еторе Карафа един селянин, който се съгласи веднага да тръгне с коня ми, оставен навремето от мене тук — ще благодарите от мое име на Микеле за него; ще се спре само когато конят припадне, и веднага ще вземе друг; задължи се да занесе това писмо у онзи наш приятел, у когото Еторе се е крил в Портичи. Писмото до Вас ще бъде приложено към писмото до него; той ще Ви го препрати.
Казвам Ви всичко това, за да не се чудите как е пристигнало; тази грижа Ви отдалечава за миг от мене. А пък аз искам само да се радвате, като четете писмото ми, както аз се радвам, отдаден на щастието, че Ви пиша.
Победата ни е така пълна, та не вярвам да ни се наложи ново сражение. Тръгваме направо за Неапол и ако, както е вероятно, нищо не ни спре, ще мога да Ви видя отново след осем или най-много десет дни.
Вие ще оставите отворен прозореца, откъдето излязох, за да вляза пак през него и да Ви видя отново в същата стая, в която бях така щастлив; ще Ви донеса отново живота, който ми подарихте.
Няма да пропусна нито един случай да Ви пиша; но ако все пак не получите писмо от мене, не се безпокойте: куриерът може да се окаже неверен, да бъде задържан или убит.
О, Неапол! Скъпа моя родино! Моя втора любов след Вас! Ще бъдеш най-после свободен, Неапол!
Не искам да бавя куриера, не искам да забавя радостта Ви; двойно съм щастлив — заради себе си и заради Вас. Довиждане, моя обожавана Луиза! Обичам Ви! Обичам Ви!…