Друговремец

– Достатъчно е, надявам се. Добре, дай ми ключовете и изчезвай.

– Аз ли? Ти трябва да се махаш, моме, и то веднага.

Той погледна към вратата, но оттам не се чуваше нищо.

– Не, трябва да съм аз. – Отново посегнах към ключовете и рекох нетърпеливо: – Слушай, ако те намерят да се шляеш по коридорите с връзка ключове, а видят този пазач тук изпънат като скумрия, с нас е свършено. Така де, ако съм те видяла, защо не съм вдигнала врява? – Взех ключовете и ги натъпках в джоба си, не без затруднения.

Мърто още изглеждаше скептичен, но се беше изправил.

– А ако заловят теб? – попита.

– Ще припадна – отвърнах уверено. – Когато в крайна сметка се възстановя, ще кажа как съм те видяла да убиваш пазача и съм избягала ужасена, накъдето ми видят очите. Изгубила съм се, търсейки помощ.

Той кимна бавно.

– Добре, хубаво.

Отиде до вратата и спря.

– Но защо съм... аха! – Бързо прекоси стаята до бюрото и се зае да вади чекмеджетата. Разбъркваше съдържанието им с една ръка, а с другата го пръскаше по земята. – Кражба.

– Ако е кражба, не трябва ли да вземеш нещо? – предложих, търсейки с поглед нещо малко и преносимо. Вдигнах една емайлирана кутия за енфие. – Може би това?

Той махна нетърпеливо да я оставя и погледна през открехнатата врата.

– Не, моме! Ако разберат, че съм откраднал нещо, може да ме обесят. При опит за кражба е само бичуване или осакатяване.

– О… – Оставих бързо кутията и застанах зад него, като се взирах над рамото му. Коридорът изглеждаше празен.

– Ще изляза пръв – каза той. – Ако срещна някого, ще им привлека вниманието. Преброй до трийсет и ме последвай. Ще се срещнем в малкия лес на север оттук. – Отвори вратата, спря се и се обърна. – Ако те заловят, не забравяй да изхвърлиш ключовете.

Преди да му отвърна, той се плъзна през прага като змиорка и продължи безшумен като сянка по коридора.

Сякаш цяла вечност търсих западното крило, криввайки ту насам, ту натам из коридорите на стария замък, озъртах се по ъглите и се криех зад колоните. Срещнах само един пазач и успях да му се изплъзна, като се скрих зад един ъгъл и се притиснах към стената с разтуптяно сърце, докато отмине.

Когато обаче открих западното крило, не се усъмних, че съм на правилното място. В коридора имаше три големи врати, всяка с малък зарешетен прозорец, през който не се виждаше почти нищо.

– Ала, бала, ница – измърморих си и се упътих към централната килия. Ключовете нямаха надписи, но бяха с различен размер. Един от трите големи щеше да пасне. Разбира се, беше третият. Поех си дълбоко дъх, когато бравата изщрака, и избърсах потните си ръце в полата. Отворих.