Друговремец

– Ще се спазарим – казах аз.

Дугал отново повдигна вежда.

– В малко по-добра позиция си от мен за добра сделка. Какво предлагаш?

– Нека говоря с хората ти. Ако дойдат с мен по своя воля, пусни ги. Ако ли не, ще си тръгнем и ще ти върнем парите.

Устата му се разтегли в крива усмивка. Огледа ме внимателно, сякаш оценяваше способностите ми да убеждавам с думи. Отново се отпусна назад с ръце на коленете. Кимна веднъж.

– Може.

Стана така, че напуснахме долчинката с парите на Дугал и още петима мъже: Рупърт, Джон Уитлоу, Уили Макмърти и близнаците Руфъс и Джорди Коултър. Решението на Рупърт убеди и останалите. Още виждах – с мрачно задоволство – лицето на Дугал, когато набитият му чернобрад лейтенант ме изгледа замислено, след това потупа кинжалите на колана си и каза:

– Добре, моме, защо не?

Затворът Уентуърт беше на петдесет километра нататък. Малко повече от половин час с бърза кола по добър път. На кон през замръзнала кал – два дни тежък преход. Скоро. Думите на Дугал отекваха в ушите ми и ме караха да продължавам много след като иначе бих се предала от умора.

Тялото ми достигаше границата си на издръжливост и едва се крепеше на седлото, но умът ми беше свободен да се терзае. За да не мисля за Джейми, мислех за последната част от разговора си с Дугал в пещерата.

Стоеше на прага и чакаше Рупърт и останалите да докарат конете от скривалището им малко по-нагоре в долчинката.

– Имам съобщение за теб – беше ми казал. – От вещицата.

– От Гейли? – Бях, меко казано, сепната.

Не различавах лицето му в тъмното, но видях, че наклони глава утвърдително.

– Видях я само веднъж, когато отидох да взема детето.

При други обстоятелства може би щях да му съчувствам за онзи миг на раздяла с любовницата му, осъдена на кладата – когато и двамата са държали детето си, дете, за което никога не биха могли да признаят истината. Но гласът ми беше леденостуден.

– Какво каза тя?

Той направи пауза – не бях сигурна дали не иска да разкрие информацията, или просто се опитва да формулира думите си правилно. Явно беше второто, защото заговори с внимание.

– Каза ми, че ако те видя отново, трябва да ти кажа две неща, точно както ще ги каже на мен. Първото беше: „Мисля, че е възможно, но не знам.“ А второто... Второто бяха само цифри. Накара ме да ги повторя отново и отново, за да не ги забравя, защото трябвало да ти ги кажа в определен ред. Циф­рите бяха едно, девет, шест и седем.

Обърна се към мен.

– Значат ли нещо за теб?

– Не. – И се обърнах към коня си. Но, разбира се, значеха нещо за мен.

„Мисля, че е възможно.“ Това можеше да значи само едно. Смятала е, макар да не е била сигурна, че е възможно човек да се върне през каменния кръг към своето време. Явно не беше опитвала, а беше избрала – плащайки цената – да остане. Може би заради Дугал?