Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Координацията на доставките беше по-трудна задача. Когато хуманитарната операция заработи с пълни обороти, трябваше да се обработят и изпратят до фронтовата линия доставки от трийсет държави. Командата за управление на военния трафик разтоварваше доставки в три турски пристанища, превозвайки по море товари и палети до няколко бази, снабдяващи лагерите. Но дори след създаването на рутина и отварянето на повече пътища самият огромен мащаб на операцията и участието на почти сто хуманитарни агенции със собствения им дневен ред усложняваха нещата. Изпращането на някакви доставки в лагерите през първите няколко дни беше трудно, но изпращането на необходимите припаси на необходимите места се оказа за известно време почти невъзможно — класически пример за параграф 22, усложнен с погрешна информация и липса на ресурси.
Екипът от специалните сили на Кършнер се зае с разполагането на „въздушни постове“ за забелязване на наближаващите хеликоптери. Те се свързваха с хеликоптерите, научаваха какво превозват, след което ги насочваха към лагера, нуждаещ се от този конкретен товар, като често променяха първоначалните инструкции на пилота. Също така те отклоняваха хеликоптери за медицински транспорт. И убеждаваха цивилните организации да отпускат доставки за истински нуждаещите се, а не за първоначално определени хора.
— Изведнъж се появяваше някой, представляващ някаква църковна организация с храни или нещо друго и инструкции те да бъдат получени само от определена група хора — спомня си Карл Стайнър, — когато ти се стараеш да се отнасяш еднакво към всички. Налагаше се войниците ни да се опитват да преразпределят помощта справедливо. Всички благотворителни групи бяха с най-добри намерения, но предубеждения и условия за получаване на помощите силно увеличаваха хаоса и забавянията.
Първата вълна хранителни дажби дойде от военните под формата на готови за консумация храни (ГКХ). Въпреки че храната беше подготвена в съответствие с американския вкус, кюрдите бяха толкова гладни, че я изяждаха с благодарност. По-нататък започна да пристига храна от страни донори, която в най-добрия случай бе неподходяща, а в най-лошия — гротескна. Големите седем и половина литрови консерви с царевица бяха в изобилие, но при кюрдите с царевица се хранят животните. Те отваряха консервата, виждаха съдържанието й и я изхвърляха. Навсякъде се виждаха изхвърлени топки сирене. И сливов пудинг — тонове от него бяха докарани със самолети, хеликоптери и камиони. Даже американците не можеха да го ядат.
Опаковането на храната представляваше друг проблем в планинската пустош.
— Нямаше отварачки за консерви, така че кюрдите използваха големи камъни за отварянето им — съобщава Шоу. Разбитите консерви и в много случаи съсипаното им съдържание покриваха земята в лагерите със седмици.
Бежанците предпочитаха леща, ориз, брашно и други продукти, от които можеха да приготвят познатите си храни. Когато пристигна голямо количество от тях, болестите, причинени от недохранване, намаляха.
Медицинската помощ
Водата и хигиената представляваха не по-малки грижи. Когато войските пристигнаха, повечето лагери нямаха тоалетни.
— Всички боледуваха от амебна дизентерия — спомня си Шоу — и отиваха в банята, когато пожелаеха. Реката и потоците се използваха за пиене, къпане, миене на съдове, измиване на мъртвите и най-лошото от всичко — като място за изхвърляне на умрели животни. Нашите медици взеха проби от водата и откриха в нея неизброимо количество микроорганизми.
— В края на април — спомня си Дик Потър — пресата ни критикуваше здравата заради неспособността ни да се справим със заболяване, което смятахме за холера, в лагера „Кокурка“. Умираха много деца.
Изпратихме проби в болница „Луи Пастьор“ в Париж и във военната болница „Ландщул“ в Германия и резултатите бяха еднакви: нямаше холера, а заболяване, което бих нарекъл остро обезводняване с диария. Спомних си за воднистата диария, разпространена във Виетнам, и за голямата детска смъртност от нея. Посетих лагера „Кокурка“ и този път заварих добра организация на медицинското обслужване: „Независимата ирландска болница“, „Лекари без граници“, „Световна медицина“, германският Червен кръст и Червеният полумесец бяха разгърнали полеви болници в центъра на лагера. Медиците от специалните сили бяха по околните хълмове и по-малки лагери, грижейки се за болните; всеки, нуждаещ се от специализирана помощ, бе изпращан в центъра на лагера в някоя от международните полеви болници.