Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Битката за живот
Том Кланси:
Много войници от 10-та група на специалните сили, призовани да участват в операцията ОСИГУРИ КОМФОРТ през втората седмица на април 1991 г., се завръщаха в район, който бяха напуснали неотдавна. Подполковник Стан Флорър беше изпратен в Турция в началото на войната срещу Ирак. Мисията на неговото подразделение се състоеше в осигуряване на спасяване по въздуха на свалени съюзнически пилоти; за щастие изпълниха само една мисия. Скоро след края на сухопътната война 1-ви батальон се завърна в базата си в Германия, където бе придаден към Европейското командване за специални операции.
След две седмици Флорър се върна в базата Инджирлик, Турция, като придружител на генерал Потър при огледа на ситуацията.
— Посетихме главния лагер „Шикферан“ и положението там беше абсолютно катастрофално. Турците бяха вдигнали ръце — спомня си той. — Планините бяха неимоверно сурови. Издигаха се от две и петстотин до три хиляди метра височина и имаше много сняг; положението просто беше жестоко.
Цивилните живееха в групи палатки и набързо скалъпени убежища или изобщо не разполагаха с подслон. Храна почти нямаше, питейната вода бе замърсена, върлуваше холера и други болести. Турските граничари имаха заповед да не пускат бежанците в Турция и те спазваха тази заповед с всички възможни средства.
Батальонът беше изпратен в Силопи в най-югозападната точка на Турция и близо до сирийската граница. Там Флорър раздели хората си на малки групи и ги разпредели из лагерите по границата с Иран на изток. Войниците от специалните сили, често действащи в екипи по трима души в райони, в които можеше да се стигне само пеша или по въздуха, се разпръснаха из зоната на сигурност с площ 9 324 квадратни километра, установена в северен Ирак близо до границите на Сирия, Турция и Иран. Лагерите се намираха от двете страни на границите, които в отдалечените планински области не бяха ясно определени (турците позволиха някои лагери да бъдат разположени точно до граничната линия в тяхна територия, но само временно).
Бил Шоу, тогава капитан, командващ А-отделение 063 в ротата „Чарли“ от 2-ри батальон, оглави подразделение, прехвърлено по въздуха в Турция веднага след обявяването на извънредното положение. Шоу и екипът му гледаха на новото си назначение със смесени чувства. Специалисти по скачане с парашути на вражеска територия, те прекараха войната в Масачузетс и бяха много разочаровани. Далеч от бойните действия, които те пропуснаха, това назначение също им изглеждаше разочароващо.
— Вълнувахме се от поставената задача — отбелязва Шоу. — Но тогава хуманитарната помощ не ни изглеждаше много важна.
Отношението им скоро се промени. А-отделението 063 кацна в Инджирлик за кратка почивка и след това бе прехвърлено с голяма хеликоптерна група в Пиринчикин, отдалечено гранично селище, контролирано от около сто и петдесет турски граничари и заобиколено от хиляди бежанци. Десет минути след пристигането им в лагера разплакана кюрдска жена се обърна към турския военен командир с молба за помощ. Когато командирът я изгони, Шоу и ротният командир се намесиха. Те изпратиха двама медици да помогнат на жената, чийто съпруг бе прострелян в бедрото. Не след дълго медиците обработиха раната му (Шоу така и не разбра как е бил ранен кюрдът).
— Постъпката им откри моментално пътя към разбирателството между нашето подразделение и бежанците — спомня си Шоу. — До другия ден всичките двайсет хиляди бежанци в лагера бяха научили добрата новина: пристигнали са четирийсет до петдесет американски военни лекари.
— Когато пристигнахме там, те ни смятаха всички за лекари — добавя полковник Майк Кършнер, който беше оперативен офицер за 3-ти батальон на 10-а група на специалните сили. — Отначало това беше малко обезкуражаващо за моите войници, защото не искаха да ги смятат за такива.
Фактически при пристигането на американците в няколко от лагерите кюрдите държаха скрити своите болни деца и други членове на семействата си. Медиците започнаха да обикалят от палатка на палатка, търсейки болни деца.