Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
Последната вечер вдигнахме тост за бъдещето на Джордан. Бяхме сигурни, че повече няма да го видим, а и той ни каза, че няма да прави опити да се свърже с нас, тъй като това можело само да ни навлече неприятности.
— Това, което направихте за мен, е повече от приятелски жест — каза Джордан, — защото знам, че и двамата се ужасявате от онова, което извърших. Ще се опитам да изкупя греховете си. Ще се опитам да осмисля случилото се. Обещавам.
— Джордан, ние те обичаме — каза Шайла. — Това е достатъчно основание за всичко.
Когато на следващата сутрин се събудихме, Джордан вече го нямаше. Беше потънал в горите на Канада, за да започне своя живот в бягство. Ние с Шайла тръгнахме обратно, оженихме се в Минесота и след още три седмици се върнахме в Южна Каролина.
Когато свърших своя разказ и се върнах на мястото си, в театъра настъпи напрегната тишина. Нужно ни беше време, за да се уталожат страстите. У всички нас Джордан бе разбудил нещо, което отдавна бе станало жертва на забравата. Театърът заприлича на изповедалня. Опитах се да си поема дъх, но вдишах само праха на времето. Самият аз вече нямах нищо общо с момчето, което бях. В онези дни единствено инстинктът управляваше всеки мой ход. Никога нищо не премислях. Онова момче, което някога даваше кураж на Джордан, лежеше мъртво и неоплакано. Огънят у мен бе отдавна угаснал, макар че още ме помнеха такъв, какъвто бях навремето.
Седяхме и чакахме притихнали, само камерите щракаха край нас.
Нещо ни спираше да говорим. Един призрак се бе стаил на сцената и ние трябваше да го разпознаем и назовем, преди да настъпи мир помежду ни. Виетнам. Където и да бягахме, той се изпречваше на пътя ни, преследваше ни на патерици, в инвалидни колички, без ръце и крака; присъствието му бе вездесъщо. Въпреки че мразех тази война от дън душа, знаех, че това е моята война. Тя разголи Америка, потопи я в съмнения, ярост и траур. Старите истини рухнаха, законът и институциите се сгромолясаха. Нищо стойностно не оцеля. Сговорчивите, подкупните и евтините — те станаха знаменитостите на деня. Мръсниците заговориха с мазен глас. А нас ни обзе равнодушие, вече в нищо не можехме да повярваме. Бог се отдръпна от нас. Претърсих света, защото копнеех за някаква надежда, но всеки път се връщах с празни ръце. Виетнам, казах си аз, време е да се помирим.
Някой се обади и с учудване установих, че това е Кейпърс Мидълтън.
— Изслушах всичко, но продължавам да не разбирам. Някой трябва да ми помогне.
— Така е в живота — отвърна му генерал Елиот. — Гаранции няма.
— Колко типично, че именно ти го казваш — рече жена му. — Да избягаш от отговорност и да разпределиш вината поравно. Това наистина го умееш.
— Това, което искам да знам — започна Кейпърс, — е кое е моето истинско „аз“. Защото то винаги е било вътре в мен и вие сте го познавали. Онова, което не знаех, е, че у себе си тая коварство, което ми даде сила да предам приятелите си. Аз съсипах живота на Джордан Елиот. Погледнете докъде доведох родителите му.
— Винаги си бил безмилостен критик на самия себе си — побърза да парира думите му Бетси.
— Млъкни, Бетси! — сряза я Майк Хес. — Красавице, моля те, не се обаждай.
— Има ли прошка за такова нещо? — попита Кейпърс. — Това искам да знам.
— Ти! Защо ти да поискаш прошка? — попита генерал Елиот, който не можеше да повярва на ушите си. — Ти си единственият тук, в този театър, който се държа мъжки и излезе с чест от цялата история.
— Какво знаеш ти за честта? — провикна се Селистайн към съпруга си. — Кажи де, какво? Кажи го на жена си и сина си, които предаде.
— Мамо, татко просто остана верен на принципите си — обади се Джордан. — Никого не е предавал.
— Жестоки принципи — казах аз.
— И аз не ги разбирах — призна Джордан, — преди да се запозная с няколко йезуити в Рим.
Отец Джуд и абатът се изсмяха.
— Джордан — обади се Ледар, — защо стана свещеник? За да се скриеш от миналото си ли?
— Не — отвърна той, — за да се скрия от настоящето. И от себе си. Но обикнах призванието си, Ледар. Аз съм роден духовник, но трябваше да убия двама невинни, за да го разбера.
— Защо тогава не удави страстите си в молитви, а не в пламъци, сине? — саркастично попита генералът.
— Бих искал да можех, татко — каза Джордан. Ръцете му лежаха смирено скръстени в скута.
— Какъв срам, какъв безволев характер! — обърна се генерал Елиот към сина си.
— Тук не става дума за характер, а за умереност — каза Джордан.
— Остави сина ми на мира — възмути се Селистайн.
— Той е и мой син — отвърна й генералът.